Неволно се сещам за една типична ситуация от американските филми - мъжът/ жената е погълнат/а дотолкова от работата си, че останалите членове на семейството се чувстват пренебрегнати, изнасят се от къщи, после обаче съответният работохолик се разкайва, а роднините пък осъзнават колко е важна неговата работа за благото на човечеството, накрая се сдобряват и всички са щастливи и доволни.
В момента и аз разработвам някакъв подобен сценарий. Е вярно, не водя съдебни дела за милиони срещу безскрупулни индустрии, нито разплитам загадъчни убийства и случаи на тежка корупция, а чисто и просто превеждам някакъв текст, който надали някога ще бъде прочетен от някого. За да мога да върша тази толкова есенциална дейност, са впрегнати могъщи сили - баба ми готви three meals a day, sometimes more, майка ми играе футбол с големия хлапак, разнасяйки малкия в слинга, а баща ми се озова in the unlikely position на бебегледач и пее приспивни песни до прегракване. Освен това Иван е на повече от 100 километра от мен (фу!), Вихрен пък ме търси и се вкопчва в мен, Ясен иска да му чета приказки и да си говоря с него в тъмното, преди да заспи, и да си играя с него на къща и да му кажа колко чудесна маргаритка е нарисувал (чудесна е, не споря).
Аз обаче тъпо и упорито продължавам своята дейност, обърквайки естествения ред на нещата. :-)

Сега чакам да видя кога на всички ще им прикипи и ще ме изгонят от къщата. (А може би аз сама ще вдигна белия байрак, когато привърша черния чай. Не мога да работя без стимуланти. :-)) Естествено, по стар американски обичай после ще ме разцелуват, ще ме обявят за най-великата внучка/ дъщеря/ майка/ съпруга и ще ме приемат обратно в семейното лоно. Надявам се, заедно с лаптопа.
И тъй, хепиендът се мержелее някъде далеч на хоризонта и включва запотена чаша с бира, босите ми крака на масата и за фон сините вълнички на гръцкото море.

Разни неща

Много интересно лято е това. Температурите при нас изобщо не достигат 30 градуса, вали почти всеки ден, всичко расте буйно. Градината е свежа. Създавам нова цветна леха, която се развива добре. Жалко само, че винаги се намира кой да изяде циниите.

Вали час по час – порои се редуват с незначителни ръмежи. Дори след суха нощ росата се вдига чак по обед. Облаците са епични по размери и форми. Светлината често е покъртително красива, слънцето грее върху дъжда, блести, променя цветовете на нещата. Онзи ден имахме двойна дъга, огромна.

Малкото момченце расте. И е права нашата дула – защо ли ни трябваше да го кръщаваме Вихрен? Орисахме го :-). Покрай него винаги цари оживление. Невероятно устремен е, иска да се движи, да изследва. Днес се опитваше да катери стъпалата на хола и с първото успя. Естествено след това не можа да слезе. :-) Преследва ме из стаята. Като се преместя на разстояние от него, допъпля и ме хваща за краката или се намъква в скута ми, ако съм седнала на пода. Не смея да го оставя върху леглото, защото светкавично се придвижва до ръба, надвесва се с весела усмивка и започва да се клатушка напред-назад, след което самоотвержено се хвърля напред (и съответно надолу).

Ясен ходи в „Кабинка” и се бунтува, макар че съм убедена, че там му е интересно. Все пак друго си е да играеш с деца, а не с досадни възрастни, които все искат да правят нещо друго или постоянно измислят причини да не се правят най-веселите пакости.

Откакто се сдобих с „Киндъл”, нещо ми стана – чета във всеки свободен момент, бързо и ненаситно. В момента поглъщам „Кратка история на почти всичко” на Бил Брайсън, след като изчетох една книга на Карл Сейгън, и съм напълно погълната и обсебена. :-) Защо, защо в училище науката никога не ни е била представяна по такъв вълнуващ начин? Как им даваше сърце на учителите да каканижат така монотонно и рутинно? И започвам да си мисля, че учебниците трябва да се пишат от писатели, а не от академици. :-)

И още едно чудо

Вихрен се учи да се придвижва на собствен ход. Набира се на лакти, отблъсква се с крака, търкаля се и в крайна сметка успява да измине немалки разстояния като за седеммесечно бебе. Не мога да не гледам с тотално възхищение и учудване. Колко е важна всяка малка стъпчица. Как след нея идва друга, вече не толкова трудна. Как детето учи. Как прави безброй мънички експерименти всеки ден и отразява всеки мъничък успех или неуспех, коригира движенията си, става все по-уверено, докато накрая вече знае.

Пиша, докато и двете деца спят (да, и това се случва понякога)

Времето ми е накъсано на парченца, дребни като конфети. Оставям Вихрен на пода в компанията на произволен предмет (неработещ фенер, дървено кубче, клавиатура или друго), с който да се бори, а аз в това време тичам до тоалетната с надеждата детето да не почне да помрънква съвсем веднага. Иска събития и движение човекът, иска да обикаля навсякъде, да пипне, да дегустира, да подръпне, да прасне, да наплюнчи - и понеже не може на собствен ход, като мъничък безкомпромисен кукловод управлява мен. Бясно ритане с краката означава "да, напред!", а гърчене, придружено със скърцане - "сбърка посоката, обръщай!" или "хайде де, дай по-наблизо, че да мога хубаво да дръпна покривката/ да откъсна магданоза/ да лапна дървеното влакче на брат ми".

Когато Ясен спи, Вихри бди. И обратно. Правилно, деца мои, Майката трябва да се държи постоянно на нокти, за да е свежа, да не се отпусне. Заспиването на бебето се осъществява върху корема на Майката точно в момента, когато големият вика от банята, че трябва да му бърша дупето, или пък в ръцете на Майката, докато тя се опитва да твори безсмъртна проза на компа, пишейки с една ръка, а с другата удържа заспиващия потомък да не добави рязко своя принос към текста или да не наплюнчи мишката до пълното й обезвреждане.

Пиша Майката с главно "м", защото така се чувствам през голяма част от времето. Аз съм центърът, около който се завъртат всички вихри, аз съм джедаят, който с непроследима светкавичност хваща във въздуха съборената от масата чаша, точно преди да се прасне в плочките, аз съм всезнаещото присъствие, което неотклонно следи движението на одушевените и неодушевените предмети из къщата и намира всичко изгубено, дори неща, за които се знае, че отдавна не съществуват. Аз съм почти постоянно на прицела и на усмивките, и на мрънкането. Всички глупости, които кажа, се записват. После ми се връщат в подходящ контекст. 

Понякога от моята вездесъщост (има ли такава дума изобщо?) направо ме побиват тръпки. Напоследък се опитвам да известявам присъствието си с викане, кашляне, тропане, за да може пакостите да се позамажат малко, преди аз да връхлетя. Преструвам се, че не гледам, когато мазни ръчички се бършат в чисти пуловери. Опитвам се да не играя твърде убедено ролята на Свирепата Майка. 

Впрочем през повечето време аз съм чисто и просто Леко Обърканата Майка, която си мечтае днес да прави по-малко грешки и повече смешки. :-)

П.П. Ако нещо от горното звучи като оплакване - не е. :-)