Юнска скитня из Тетевенския Балкан

Много време мина оттогава, но с радост си спомням този ден - една истинска дълга разходка, една от най-дългите, които сме правили четиримата с момченцата. Ясен се движи през цялото време на собствен ход, понякога недоволстваше, но продължаваше упорито да върви, а пък Вихри се возеше кротичко в раницата. Горе в планината беше прекрасно, толкова зелено, толкова просторно, че на човек да му се прииска да литне - особено горе от скалите, които са така изкушаващо отвесни. Като гледах хайдушките гарги, завидях им за въздушната акробатика.
Вълшебно беше в гората, огласена от птичи песни (пееха с всички сили горските пернати и не смогвахме да записваме бройките и видовете), вълшебно беше и нагоре, на откритото, по тревата. От скалите гледката е вдъхновяваща, възнаграждаваща за уморения турист. Иван беше в по-добра форма благодарение на някои предишни птичарски скитания, но аз се усетих леко застаряваща и скована, толкова отдавна не бях ходила по стръмно, пък и в продължение на толкова часове. Беше съживяващо. Кръвта хуква из тялото и човек в един момент забравя да се задъхва, става по-лек. Питам се само защо правим тези великолепни неща толкова рядко. :-)
Тези тучни простори ми напомниха някак за алпийските гледки, пусти, диви, мамещи към още и още скитня.