Отлагам и отлагам разказа за Турция, докато накрая вероятно
ше се получи не пътепис, а няколко кратки изречения, придружени с цяла купчина
снимки без надписи. :-)
Ама наистина е пролет – познава се по това, че на мен не ми
се пише. :-)
И ето ме все пак тук, отворила съм записките и приготвям
пътеводителя, опитвам се да си припомня настроението от турското ни пътуване,
за да го споделя с вас.
Тръгнахме в една априлска сряда в 10 часа – реалистично,
след като предишната вечер си бяхме поставили оптимистичната цел от 9 часа. Все
така става. Да не споменавам, че уж щяхме да тръгваме още в понеделник. Но
какво да се прави, работата не пита и все изниква в неподходящия момент.
Срещнахме се с Рада, Пламен, техните деца и кучето Бора на
магистралата и продължихме заедно на юг в посока слънце и тракийски гробници. И
още по-нататък – баклави, минарета, силен горчив чай и кебапи. Но те останаха
за следващия ден.
Отидохме да погледнем тракийската гробница край
Александрово, намерена от Китов, която има интересни стенописи. Всъщност
видяхме копие на гробницата в малък музей, посветен на тракийските обекти в
Източни Родопи. Хареса ни. Ние с Иван бяхме особено очаровани от Ясен, който
миналата година отказваше да влиза в музеи, освен за да ги окрещи хубаво :-), а
обекти от сорта на гробници го разплакваха още на входа. Този път момчето се
забавляваше да влиза и излиза от копието на гробницата, докато ние четяхме и
разглеждахме музейчето.
След това се отправихме към Мезек. На моравата пред
крепостта си направихме бивак, запалихме огън и си направихме пир с препечени
филийки, домати и сирене. Беше чудесно място за палатки. Ние, патилите от студ
през април, се навлякохме здравата за през нощта, но се оказа, че е било
излишно. Спахме си добре в палатката и никак не ни беше студено.
На следващия ден се отбихме до гробницата на Мезек, която
разбира се беше затворена, но пък поне видяхме там няколко папуняка. :-)
В Свиленград дозакусихме с мазнички, но изненадващо вкусни
банички и напазарувахме малко провизии. Видяхме красивия и впечатляващ мост на
Марица от 16 век и позяпахме въздушната акробатика на чавките (невероятни летци
са тези птици!).
И после – право към Турция!
Повисяхме на границата поради завидната педантичност на
граничните служители и след това с бясна скорост, мотивирани от мисълта за баклавички и
други блага, се отправихме към Одрин.
Пресякохме стария мост над Тунджа и се наблъскахме право в
най-гъстия градски трафик, който в Турция означава меле и бутаница, придружени
с бясно натискане на клаксоните. Учудващо бързо си намерихме място за паркиране
(тук Иван вероятно не би се съгласил с мен, защото на него се падна нелеката
задача да пъпли из одринските улици в търсене на място, необозначено с
неприятния знак В27 или още по-зле – с табелата „Платен паркинг”).
Ясен спеше, но се събуди със спирането и така целокупно
потеглихме на обиколка из Одрин. Цялата ни компания изглежда беше доста
колоритна – турците кривяха вратове особено след Пламен, понесъл малкия Боромир
в слинга, и кучето Бора. :-)
Отправихме се право към джамията Селимие. Бях виждала
високите й минарета отдалеч, когато пътувах към южна Турция преди 6 години да
гледам слънчевото затъмнение. Беше хубаво най-сетне да я разгледам в пълния й
блясък.
Дори и само отвън тя е слабо казано внушителна. Тази огромна сграда е
проектирана в средата на 16 век от архитекта Мимар Синан по времето на Селим
Втори. Ето тук има повече подробности за Синан и неговото постижение.
На площада отпред се продават чашки с жито, с което
туристите подхранват многобройните гълъби. Предната част на сградата
представлява покрит базар, който е изначална част от стуктурата на джамийния
комплекс. В пътеводителя пишеше, че продавачите вътре всеки ден давали обет
пред Аллах да не мамят. Много успокояващо. :-)
След това се отправихме към Ески Джами, Старата джамия,
която е строена през 15 век и ремонтирана многократно след това. Оттам
потеглихме надолу по една от оживените улици с много магазини и блъсканица.
Попивахме одринската атмосфера и търсехме място за похапване. Хапнахме дюнер,
леща и салата, а Иван опита местния специалитет – дроб на тиган – който не
пожъна овации. Но може би просто не сме били на правилното място.
Ето няколко гледки от одринските улици.
Напуснахме Одрин с добри впечатления и потеглихме право на
юг. Палаткувахме близо до град Кешан и ни беше още по-уютно в палатките. Сякаш
ставаше все по-топло. :-) И много правилно!
.......
Разделих разказа на няколко части, че стана много дълъг. Така че очаквайте продължение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар