Тези последни дни от септември са специални. Разчиствам градината, прибирам реколтата, кроя планове за зимни запаси. Обичам тези моменти, когато пълня кошницата с домати, а над главата ми се провиква зелен кълвач, около мен шепти хладният ветрец и едно малко момченце се смее весело, докато тича след топката по двора. 

Не знам покрай четенето на Гайдурков ли или просто защото такъв е моментът, ядем най-простата храна - салата и домашен хляб. Вчера салатата беше с боб черно око, с доматки, чушки, червен лук и магданоз от градината и залята със страховит на цвят сос, съдържащ балсамов оцет, зехтин, малко сол, мъничко горчица и няколко капки устърширски сос. Беше покъртително вкусно. Поседнахме с Ясето на слънце отвън с червената покривка и единственото, което ни липсваше за пълно блаженство, беше нашият мил татко, който беше на работа.

Сега се чудя какво да правя с всичките тези домати, които набрах. :-) Не разполагам с казан за варене на буркани, така че май ще ги суша. А каквото остане - на доматена супа, салата, пълнени домати и доматен сос за паста. 

Следва разчистване на градината и окопаване. На село работата не свършва. :-) Но тази работа някак не ми омръзва. Ако не трябваше междувременно да се занимавам и с домакински дейности, нямаше да излизам от градината, честна дума!

...

Утре посрещаме златния октомври. Много искам да си направя едно малко празненство - за благодарност към земята, небето, слънцето и дъжда, към нашата хубава градинка, която ни дава толкова много блага. Но това ще стане малко по-нататък, когато се върнем от Виена и приключим с ремонта. 

А за утрешния ден ще си припомня есенната поезия на Теодор Щорм. 

Oktoberlied

Der Nebel steigt, es fällt das Laub;

Schenk ein den Wein, den holden! 

Wir wollen uns den grauen Tag 

Vergolden, ja vergolden!

Und geht es draußen noch so toll,

Unchristlich oder christlich,

Ist doch die Welt, die schöne Welt, 

So gänzlich unverwüstlich!

Und wimmert auch einmal das Herz -

Stoß an und laß es klingen!

Wir wissen's doch, ein rechtes Herz 

Ist gar nicht umzubringen.

Der Nebel steigt, es fällt das Laub; 

Schenk ein den Wein, den holden!

Wir wollen uns den grauen Tag 

Vergolden, ja vergolden!

Wohl ist es Herbst; doch warte nur, 

Doch warte nur ein Weilchen!

Der Frühling kommt, der Himmel lacht, 

Es steht die Welt in Veilchen.

Die blauen Tage brechen an, 

Und ehe sie verfließen,

Wir wollen sie, mein wackrer Freund, 

Genießen, ja genießen!