29 април 2011

Ивайловград and beyond

Тази година пролетта е студена и затова шляйският сезон при нас започна доста късно. Естествено кратките разходки си ги правим, независимо дали слънце грее или сняг вали, но тази в района на Ивайловград вече беше the real thing. Април обаче пак успя да ни изненада неприятно с мразовити нощи и студен вятър. Но не му се даваме. Открихме нови красиви места, където си обещахме да се върнем някой ден. И се нарадвахме на най-нежната нова априлска зеленина.


 


Пътуването до Източни Родопи ни отне на практика цял ден. Най-лесният път дотам е през Гърция. Ние минахме по дългия и съответно стигнахме в Ивайловград по тъмно. По пътя обаче успяхме да разгледаме тракийската гробница и крепостта при село Мезек и да минем през красивото село Камилски дол. 

Средновековната крепост край село Мезек


В Източни Родопи е пълно със забележителни исторически останки – като се почне от тракийски гробници, долмени и ниши, мине се през средновековни крепости и мостове и се стигне до невероятни църкви от началото на 19 век. А пък и природни красоти не липсват! В тази част на България човек просто няма как да скучае – напротив, времето не стига, за да се обиколят всички красиви и интригуващи места.

село Мезек

В село Камилски дол
Самият Ивайловград е много уютно, приятно градче. Разгледахме историческия музей насред диви протести от страна на нашето момче, което не можеше да разбере защо в такъв хубав слънчев ден сме се заврели в хладните зали, вместо да препускаме навън. Музеят си беше интересен, но явно денят беше предназначен за скитня. И скитня получи малкият щурак – наложи му се да върви доста. :-) Не че той възрази де.




Отидохме до крепостта Лютица. Дотам има път, който обаче не става дори за нашия доста висок и способен по черни пътища (като за лека кола) опел. Паркирахме колата край реката и се понесохме право напред. И колко хубаво, че не навсякъде се стига с кола! Беше невероятно освежаващо за нас да се разходим на фона на прясно разлистена зеленина, покрила меки хълмове, да усетим слънцето и вятъра по пребледнелите си от дълга зима и пролетен студ физиономии. Детето беше в стихията си. Вече тича толкова бързо, че се налага да го гоним. :-)

Лютица е впечатляваща – наистина огромна крепост, а и доста добре запазена.



След като я обиколихме надлъж и нашир, минахме да видим Атеренския мост, по който е минавал старият път към крепостта. Ей, тези родопски мостове, като от приказка излезли! Красива е и река Армира с нежните си елши и слънчеви пролетни води.


Следващата ни спирка беше Вила Армира, която е принадлежала на тракийски богаташ. Какъв късмет, че не е осъществен проектът за язовир, който е щял да залее останките от вилата. Строена е през І век, но е по-луксозна от много съвременни къщи. Запазен е откритият басейн, останки от подовото отопление и мраморните облицовки, а подовите мозайки са просто смайващи. Там не правих снимки – не остана време от гледане :-).

Отбихме се след това до село Свирачи, където има тракийска могила. После минахме автомобилистически през селата Мандрица и Долно Луково, където по-късно се върнахме пеша да разгледаме по-подробно. На края на деня стигнахме до село Меден Бук на брега на Бяла река и опънахме палатките. 


Напалихме огън и подпукахме великденските яйца. :-) Направихме си чудно пиршество, полято добре с червено вино за стопляне. Когато се отдалечихме от огъня обаче, усетихме с пълна сила априлското метеорологическо фиаско. Нощта беше възмутително студена. Горната ми половина преживя добре благодарение на верния ми полар, но останалата ми част замръзна почти безвъзвратно. 

На сутринта имаше тежка слана. След това се показа слънцето, все едно нищо не е било, и успя да ни размрази до такава степен, че вече бяхме готови за преминаване на Бяла река и обиколка на меандрите. Реката е пълноводна сега, така че водата ни стигаше малко над коляното. Беше забавно да се види върволицата от хора с навити крачоли и сграбчили в една ръка обувки, които балансират през бурното течение. :-)

По меандрите не бродихме дълго, защото ходенето беше усложнено от пълноводната река – но видяхме достатъчно, за да се убедим, че Бяла река не само е истинска, жива река, почти непипната от хората, а и че там се разкриват колосални възможности за разходки.


Изоставена каменна къща
Минахме през едно изоставено село и след това се разделихме на две групи – едните продължиха пешеходния поход, а ние се върнахме към Меден Бук с надеждата да приспим нашето момче. Както винаги то осуети нашия план, вилня в палатката, след което (отново противно на нашите планове) заспа в колата на път за Мандрица. Там отидохме да видим старите каменни къщи (огромни са) и да сръбнем бира на местния панаир – там имаше жонгльори с бухалки и една кака, която правеше огромни сапунени мехури за радост на децата и на нас. Имаше маскарад и какви ли не неща, които изпуснахме, защото пристигнахме късно :-), но поне кюфтета и бира бяха останали. :-)

Разгледахме Мандрица и след това отидохме до Долно Луково да разгледаме старата църква. За наш късмет тъкмо я отключваха и успяхме да чуем много интересна и сладкодумна беседа от кметицата на селото. Момченцето се отегчи да стои вътре и отиде да си играе с една пухкава котка, която дебнеше пред вратата и търсеше кандидати да я галят.


Тази църква ни впечатли със стенописите си, изографисани от местни майстори, с изящната дърворезба на олтара, и с факта, че в олтарното пространство имаше кладенец. А беседата си беше забележителна сама по себе си, пълна с разнообразни истории.


Воденичен камък - стъпало на входа на църквата
На другия ден трябваше да се връщаме към София, но решихме все пак да видим защитената местност над Ивайловград, където растат прекрасни орхидеи. Имахме късмет и намерихме няколко цъфнали.

Паяковидна пчелица
Последното място, където се отбихме, беше село Пелевун. Кметът ни отключи музея и ни разказа за трудния живот в този откъснат край на страната. Научихме и повечко подробности за капитан Петко Войвода, който е развил доста дейност по тези и други места и е вгорчил живота на не един и два турски отряда преди Освобождението. 

Площадът на Пелевун
Накрая посетихме площадката, на която за съжаление нямаше прясна храна и съответно нямаше птици – но се възхитихме на природозащитния ентусиазъм на човека, който сам се занимава с подхранването на лешоядите. По пътя видяхме и парченце от село Кобилино – още едно скрито родопско кътче, навестявано само понякога от местни туристи или белгийски скаути.

Пътят към дома беше дълъг, но весел – момченцето не спря да ни разсмива със смешни думи, звуци и физиономии. :-) А като се прибрахме, първата ни работа беше не друга, а да разгледаме какво има в градината. Заварихме пълното априлско великолепие. След което си легнахме с празнични мисли, защото предстоеше годишнина от нанасянето ни в къщата и още по-важно – вторият рожден ден на нашия потомък.

Ехей! Няма нищо по-хубаво от това да скиташ, да се прибереш в пъстър цветен дом насред пролетна градина и да си мислиш красиви априлски мисли! :-) Сега ни чака следващата експедиция – този път с родители по нашите любими села. Дано има по-малко дъжд и вятър!











Няма коментари: