"Изобретението на Хюго"

Понякога ми липсва дивното киноманстване от моето тийнейджърство и студенство, когато нерядко се случваше да гледам по три-четири нови филма на ден (в старите софийски кина, ех...). През последните години семейно сме го ударили на Майкъл Пейлин и Дейвид Атънбъро и филми от рода на “Babies”. В някои откраднати моменти си припомням разни любими филми, дето съм ги гледала по 50 пъти като “The Breakfast Club”, “When Harry Met Sally”, “Ten Things I Hate About You” и някои от екранизациите на Джейн Остин – но тези съм ги гледала все на откъслеци. Не помня кога беше моментът, когато гледането на нови филми се превърна в рядкост в моето битие. Много неправилна тенденция!

Така че в опит да поправя нещата (или поне да започна да се движа в посока оправяне) преди няколко дни седнах да гледам „Изобретението на Хюго”.

Много ми хареса този филм.

Изумителен Скорсезе (като никога без локви кръв и Леонардо ди Каприо) и великолепна визия на Париж през 30-те години на миналия век. – направо да ти се прииска да се шмугнеш между всичките CGIs и да заживееш в света на Хюго.

Хюго е сирак, който тайно обитава парижка гара. От алкохолизирания си чичо наследява работата по навиването на всички гарови часовници, а от баща си – повреден робот. С надеждата, че роботът ще му предаде послание от загиналия му баща, Хюго се заема да го поправи. Търсенето на липсващите части го свързва със семейството на възрастния Жорж Мелиес, сломен от живота мъж, на когото Хюго успява да помогне да се съвземе.

Като човек, който обича влаковете и гарите, напълно се омагьосах от гарата на Хюго. Леко страшно място за живеене – между всичките зъбни колела и механизми на големите гарови часовници, смайващо и самотно. Хюго е добрият часовников дух – благодарение на него часовниците винаги са точни. Никой не го познава, храни се с откраднати кроасани и мляко от гарата, наблюдава живота на магазинерите и на гаровия полицай, който упорито се опитва да го хване и да го изпрати в сиропиталище.

Историята започва като приказка, но всъщност филмът разказва една съвсем реална история от зората на киното. Докато момченцето търси отговорите на загадката с робота, постепенно се разгръща разказът за Жорж Мелиес. Оказва се, че Мелиес е истински създател на филми, един от пионерите на киното в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Работи първо като илюзионист, но се вдъхновява от магията на киното и започва да снима филми – общо около 500, повечето от които са изгубени. В един момент компанията му фалира и голяма част от филмите му са унищожени. Накрая става съдържател на малко магазинче за играчки.

Втората половина на филма е пълна с вълшебни кадри от ранните години на киното. Филмът на братя Люмиер с влака, публиката, която се отдръпва ужасена. Неизбежен е паралелът, който фокусникът Мелиес прави между вълшебствата и илюзиите на фокусниците и киното. Киното създава светове.

Хюго помага на Мелиес да си възвърне вярата в живота (и в киното) с помощта на робота, който е наследил от баща си, и благодарение на приятелството си с кръщелницата на Мелиес.

Актьорите са превъзходни – Бен Кингсли, Кристофър Лий, Рей Уинстън, Джуд Лоу, Саша Барън Коен, Франсис де ла Тур, Хелън Макрори, всичките чудесно се вписват в странната приказна обстановка на филма, а и двете деца (Ейса Бътърфилд в главната роля и Клои Грейс Мориц) въобще не отстъпват на големите. :-)

Това е филм, който със сигурност ще гледам пак, а и си мисля, че по-нататък ще хареса и на Ясен. Трогателен, вълшебен, красив, увличащ е „Хюго”, преизпълнен с магията на киното!

.....

„Изобретението на Хюго” има 11 номинации и пет награди „Оскар” (2012) (включително за операторско майсторство и визуални ефекти).

Mental note: ще трябва да прочета и книгата на Брайън Селзник, по която е правен филмът.

Най-известният филм на Мелиес, „Пътуване до Луната” (1902):

Песента на Заз от филма:

Рецензии: 

Роджър Еберт: http://www.rogerebert.com/reviews/hugo-2011

Rotten Tomatoes: http://www.rottentomatoes.com/m/hugo/

"Това изкуство на поезията"

Наскоро в една книжарница неведома случайност ме заведе при книга със заглавие „Това изкуство на поезията”. За Борхес чух за пръв път от Любо Терзиев на упражненията по литература на Реставрацията, 18-ти век и Романтизма. Оттогава все се каня да прочета нещо негово, ама не стигах дотам. Този път обаче усетих зова на неизбежното и взех в ръка тънката книжчица.

Тя е сборник от шест лекции за поезията, изнесени от Борхес в Харвард през 60-те години на миналия век. Аз не съм силно литературоведски настроен човек, но тези лекции ги изчетох светкавично и с огромно доволство и наслада. Ето, рекох си, така трябва да се говори за поезията. С лично отношение, с влагане не само на мисъл, а и на душа. Слушала съм лекции по литература от най-различни преподаватели и понякога съм се чудила как е възможно някои от тях по такъв безстрастен начин да разчоплят вълшебствата от думи, създадени от великите поети. За разлика от тези вчирозени академични типове Борхес явно е приемал поезията много лично. Изживявал я е, тя е била част от неговата същност. Като четях думите му, се чувствах уютно, като в разговор със стара литературна сродна душа. Идеше ми да подчертавам с червено с две дебели черти, танцувах си мислено около думите и идеите, час по час възкликвах на глас. Ей такива неща трябва да четат хората, когато изучават литература!

Направо е жалко, че лекциите са издадени чак 30 години след изнасянето им, а на български са издадени едва преди две години. Щяха да са ми много вдъхновяващи по време на следването – но нищо, важното е, че стигнаха до мен.

Борхес на няколко пъти споменава баща си и разказва как той му е чел поезия (например сонетите на Кийтс), когато е бил малък: „Може би истинската тръпка, която съм изпитал от тези стихове, лежеше в онзи далечен момент от моето детство в Буенос Айрес, когато за пръв път чух баща си да ги чете на глас. И когато фактът, че поезията, езикът, не е само канал за общуване, но би могла да бъде страст и радост – когато това ми се разкри, едва ли разбирах думите, но усещах как нещо става с мен. Не само с ума ми, но с цялото ми същество, с плътта и кръвта ми.” (Преводът е на Ангел Игов, изд. „Сиела”.)

Познато ми е това усещане – възторжена наслада, омагьосване от думите, от музиката на езика. Замислих се защо тези дни толкова рядко чета поезия на децата си, пък и на себе си също. Наистина не е толкова важно да разбираш всяка дума. Поетите, подобно на дърветата :-), говорят на език, който може да бъде разбран от всички.

Неизбежно в главата ми изниква свидна картина – нощ на гарата във Ферандина, Франческа и Косимо ме изпращат на нощния влак за Рим с книжка с италианска поезия. Опитаха се да ми превеждат, но точно тогава вълшебството не беше в значението на думите, а в звученето им и в съкровеността на момента. Да, ето това беше един съвършен поетичен момент. И да, поезия трябва да се чете – навсякъде и по всяко време. :-) Благодаря на Борхес, че ми припомни.

Какво чета в момента

"Тя обичаше лъскавите повърхности по две причини. Първо, защото се отразяваше в тях, и, второ, защото те подвеждаха останалите, че скритото под тях е също толкова красиво и безупречно."
Мария Грипе, "Агнес Сесилия - една тайнствена история", изд."Емас" 2014, превод Ева Кънева

Грабна ме тайнствената история със знаците, виденията, моста между миналото и настоящето, цитатите от Шопенхауер ("Точно погледнато, немислимо е това, което веднъж съществува с всичката сила на действителността, да се превърне някога в нищо и след това безкрайно дълго време да не съществува.").
Детска книга е това. :-)

Поведе ме и мен по странни пътища на мисълта, усещане за поличби около мен, за синхроничност, за начало на нещо ново. Приятно е човек понякога да се премести в друга реалност. :-) Обичам книгите.

И това ме подсеща да обявя с голямо доволство - на 20-ти април Ясен завърши четенето на първата си книжка! :-) На Макс Велтхаюс, "Жабокът си е жабок" (изд."Леге Артис"). Къде ли ще го поведат думите пък него? :-)

Връщам се към Агнес Сесилия, че тъкмо предстои развръзката.

В любимия Зелрайн (2)

В Зелрайн бях ходила преди 8 години (осем ли минаха? еха!) и този октомври преоткрих грандиозното великолепие на алпийските гледки там. Това е планина, различна от всички други, която ме кара да се чувствам дива и свободна, примамва ме неустоимо да се катеря по стръмните зелени пасища, по каменистите пътеки, нагоре.

И все пак първият ден не беше за разходка – бях щастлива просто да седя на слънце край буйната река, докато децата ровеха доволни в един пясъчник с чудесен мокър пясък.

Припомнях си усещането отпреди, усещането да съм на това мирно, специално място, свързано с толкова красиви гледки, незабравими приключения, светли мисли, споделени с приятели. И беше интересно и прекрасно усещането за Сега-то, с децата, в едно планинско безвремие, обещаващо още красота и радост.

Есенни сенки, слънце, брилянтно синьо небе, далечни остри върхове, песента на реката в ниското. Спомням си сега и ми става едно такова приказно, приказно. Чудесно е да отидеш на гости на планината. 

 

И на Герхард също. Той ни подслони щедро, остави ни да вършеем из къщата му на воля, да ровим из хранителните му запаси и да търчим из стаите, развесели ни, разходи ни из планината в снега, подари ни тихи часове и топли мисли.

С Нинчето както преди осем години се разходихме до водопадчето, постояхме под дърветата и пихме чай, хрупахме курабийки.

Особено място, толкова близко и достъпно, току до пътя, а човек там се чувства като в първичен, таен и далечен горски кът, където витаят някакви вечни сили. Там бях точно същата като преди години – истинска, жива, четяща знаците, разбираща шепота. Там някъде започва път към вълшебното Отвъд. Ще отида пак да го потърся.

Децата също намериха своята Жива Вода – леденостудена, идваща някъде от високото – и спряха да я погледат. Стояха дълго, дълго – тези две момчета, които рядко остават неподвижни и мълчаливи, пред тази струя направо застинаха. Чудо е водата, и децата го знаят.

Децата ме очароваха с бодрото си желание да бродят и изследват непознатите пътеки – почти безропотно се катериха по най-стръмното пасище, от което чак глезените болят, после весели се втурнаха по горска пътека сред мъхове, листа и гъби, после по тревичката надолу и надолу.

Видяхме и снега. Един ден цветовете избледняха, дойде мъглата, заваля и пак беше красиво. С Герхард побродихме в снега, гледахме променената планина, радвахме се на ледените висулки, на белотата, на свежия студ.

...........

И накрая Иван се върна, и отново тръгнахме на път.