Всяка година есента ми напомня да спра и да се огледам, да
видя къде съм, какво се случва около мен, в малкия и големия свят. Лятото е
посветено на веселба, движение, търчене напред-назад. Есента е времето за
посядане на едно място, за дълбоко вдишване, за задълбочаване на усещанията.
Малкият свят е във вихъра на растежа.
Ясен се учи да кара колело, да казва „люляк” вместо „юяк”,
да пише букви и още много неща, които ние, късогледите възрастни, не виждаме,
но които някой ден ще разцъфнат изненадващо пред очите ни. :-) Това дете всеки
ден ме изненадва с наблюдателността и мъдростта си, с умението си да нарежда
думите и изреченията, да описва живо емоциите и събитията. И с още много, много
неща.
Вихрен става все по-вихрен, ако изобщо е възможно. Опитва се
да ходи. Постоянно се движи, търси интересни неща за правене, катери се, отваря
шкафове и чекмеджета, пъха се под леглата (и се заклещва), играе на криеница,
прави весели муцуни и много добре знае, че е смешен, като ги прави. :-)
А в големия свят промените са също тъй цветни, но са
неизмеримо по-тихи, неуловими. И водят към мир и сън.
Навсякъде срещам нови и нови оттенъци на есенно червено,
жълто, златно, кафяво, сиво, розово, светлината прелива от изгревно зарево в
обедна нежна топлина, а вечер тегли дълги лъчи през клоните, разтяга сенките,
позлатява покривите.
И ден след есенен ден тъмнината напредва, цветовете бавно отстъпват.
Листо по падащо листо пейзажът оголява. През октомври започвам да долавям
ритъма на тишината, отмерван от разлюлени листа, размахани криле, дъха на
заспиваща земя.
Иска ми да направя нещо, за да уловя малко от изчезващата светлина на
дните. Но има тук две момченца, които се справят с това много по-добре от мен.
:-) Около тях винаги е светло.
