Тирада относно играчките

Когато Ясен беше по-малък, имах много сериозни намерения по отношение на играчките – например да не допускам къщата да се задръсти с джунджурии, които детето не ползва, да намаля до минимум пластмасата (никакви играчки от PVC, моля!), да поддържам разнообразие (не само колички, колички и още колички). И както обикновено с добрите намерения, тези изтраяха до момента, в който чисто и просто ме домързя да ги прокарвам.

Факт е, че живеем във време на пластмасово изобилие, че магазини за играчки има бол, че те са претъпкани с какво ли не и съответно достъпът на децата до вещи е много по-лесен. Освен това навсякъде бъка от реклами и картинки, които карат децата да искат безспир. От време на време си мисля, че просто няма спасение - щом джунджуриите правят детето щастливо, хайде, от мен да мине, ще пусна и тая количка в къщата, пък после ще бъдем по-строги. Спомням си как самата аз копнеех за Барби, като бях малка, както и за всякакви други неща, които моите приятели притежаваха, а аз – не. Така че съм склонна да правя отстъпки.

Обаче. Започне ли се с отстъпките, трябва човек и да знае кога да спре. Защото горките деца нямат никакъв шанс да се спрат сами, преди да се заринат с играчки до такава степен, че да нямат къде да се дянат. Като бях дете, играчки имаше, но не чак толкова много, и освен това не бяха толкова евтини. Сега братският китайски народ (заедно с още няколко други народа) се грижи човечеството да е добре снабдено с планини от евтини пластмаси, които да се подменят непрестанно без драматични щети за семейния бюджет. Родителите имат възможност (дори и по-бедните) да купуват до насита играчки. Които след това им се налага до насита да изхвърлят, защото се чупят за нула време. После, естествено, трябва да купят нови.

Гледам и се мая на кутиите и кашоните с играчки, които едно съвременно дете от не особено заможно семейство натрупва до шестата си година (без да броим торбите с изхвърлени счупени играчки). Не е възможно всеки един от тези предмети да е незаменим за детското щастие. Ако трябва детето всеки ден да си играе с всички неща, които притежава, а после да ги разтребва обратно по кутиите, то няма да му остава време за никакви други занимания.

Така че, колкото и да не ми се ще, се налага да играя ролята на свирепата майка. Ясен много рядко иска от мен нови играчки, горкият, защото знае, че през голяма част от времето съм безмилостна. Научил си е урока – че евтините играчки са зле направени и се чупят; че хубавите играчки обикновено са скъпи, а ние не можем час по час да купуваме скъпи играчки; че като се изхвърлят играчки, се прави боклук, което е лошо; и така нататък, и така нататък. Може да ви обясни всичките тези неща подробно и ясно. Ама това него не го утешава. Детето е постоянно изправено пред нови и нови изкушения. Едното приятелче има нов Маккуин, другото е получило Спайдърмен, третото има 80 колички Hot Wheels, четвъртото има автобус, петото има сервизния камион на Маккуин, на шестото пък са му подарили самолет – и ако трябва да купя на детето си всичко, което приятелите му имат, трябва да се преместим да живеем в друга къща, а тази да стане склад за играчки.

И тъй, продължава полицейщината по отношение на играчките, които влизат в къщата, и ситото става все по-ситно. Няма начин. Опитът показва, че щом реша да си затворя очите за някоя чуплива пластмасова джунджурия, покрай нея незнайно как се промъкват още поне две-три такива. След това събирам начупени пластмасови парчета по ливадата и намирам коли, закопани в градината под 5 санта пръст.  

С всяко изхвърлено парче пластмаса ставам все по-безкомпромисна. Като ще имаме играчки, нека да са малко, но хубави. Да са от хубав материал, добре изработени, здрави, естетични, да може да се научи нещо от боравенето с тях. Не е необходимо да са все от дърво – има и пластмасови играчки, които са качествени и красиви. А като говорим за дървени играчки, човек може чудесно да се забавлява с шепа дървени трупчета, които да реди, кове, реже, лепи или оцветява – кой каквото иска и може.

Насред пластмасовото изобилие децата (пък и родителите) понякога забравят, че човек може да играе весело и интересно независимо от количествата маккуиновци и спайдърменове, които притежава. Че една играчка няма само едно предназначение, а може да се използва за различни неща в различни игри. И че човек сам може да си прави играчки, които са не по-малко забавни от купешките.

...

Сутрин парно, вечер – огън в кухненската печка, но въпреки това всичко вкъщи е влажно и студено. Вчерашното и днешното слънце ми дойде като невиждан дар, ама не мога напълно да му се насладя, защото работата ми тези дни е вътре. Е, слънцето помага дори на киснещите пред компа преводачи, няма съмнение в това – сърцето е по-леко някак, а и пръстите по-бързо скачат по клавишите, когато от небето вън струи светлина, а не вода.

Сега мечтата ми е да свърша с текста и да изляза из буренясалата градина, да отскубна буренче тук, буренче там, да засея най-сетне босилека, да пресадя някои цветя и просто да си поседя на слънце, докато Вихри щъка из високата трева (трябва и да се коси, ама друг път).

Ясен стана на 5 сред приятелско веселие и ми изглежда по-голям и по-прекрасен отвсякога.

Кокошарникът биде завършен (някой ден може и снимки да пусна) и заселен – на рождения си ден Яската получи кутия от обувки със заек вътре, а вече е и горд стопанин на петела Нелюнс и пет ярчици чудесни. Всъщност засега е задочен стопанин, защото беше дълго на село, пък и май Вихри е този, който повече се навърта около кокошарника и наблюдава внимателно движенията вътре. Размеквам се, като го гледам как внимателно гали заека и попипва ушите му.

Вихри скоро ще навърши година и половина. Голямо момче.

Отскочихме до село след дълга пауза, майка ми ме разходи из овощната градина да ми покаже вързалите ябълки, Вихри пък заби нос в една локва на шосето и не можахме да стигнем до боровата гора. На връщане отскочихме до Долно Озирово (Врачанския Балкан) да видим белоглавите лешояди, накацали по скалите – леко нереална гледка, която ни зарадва много. Там е красиво, майско, просторно, искаме пак да ходим и да скитаме дълго по сочната трева. А над главите ни да се реят лешояди. Не е зловещо, не – просто е величествено. Получихме като подарък перо от лешояд, дълго половин метър.

Back to work now, коприварчетата пеят вън, аз слушам Blondie.

Пролетни вариации и фуга :-)

Още по снежно време запяха синигерите. Врабците не са спирали да викат, спорят, каканижат и подсвиркват. Засилиха се през март чинките. Взеха да прелитат чуруликащи ята щиглеци. Пропискваха от време на време дългоопашати синигери. Вечер на върбата се разпяваше поен дрозд. Преди няколко дни отведнъж се разкукаха кукувиците. Почнаха и червеноопашките. Вчера сутринта в просъница чух изгревното соло на славей. Зачудих се не съм ли сънувала. Не съм. Днес пеят славеи от всички посоки. И за пръв път тази година се явиха лястовички в нашия квартал. Първо една селска запя над главите ни и изчезна, последваха я банда градски лястовици, малко по-немелодични, но също така възторжени. Коприварчета се обадиха. И всичкото това на фона на басово пчелно жужене. Засилва се, става все по-многогласна пролетната музика, накрая вече няма да мога да различа кой и откъде пропява. Всичко се слива в радост и великолепие.
Заприличва ми все повече на това :-):

Свободни в пролетта

“While the changing of the seasons is a slow and gradual transition, it does seem as though there is always a First Day. The First Day on which the scale tipped and more of our time is spent out of doors than in. The First Day on which jackets are shed. The First Day on which we spy crocuses beginning to appear under the debris that winter left behind. The First Day on which the brave (and usually young) among us walk barefoot upon the earth – feet squishing in gooey, cold, rich mud. “My toes are breathing, Mama!” I hear from my little ones. Indeed, we are breathing.” 

Amanda Soule, “The Rhythm of Family”

Зимата ни беше толкова мека, че пролетта сякаш дойде още отдавна, отдавна – още февруари не беше свършил, когато започнахме да смъкваме една по една зимните дрехи. После за последно ни се изсипа един странен сняг, който се стопи за една нощ. Много Първи дни имаше тази година. Не усетих тихия момент, когато пролетта каза шепнешком „пук!”. Но само един от всичките тези Първи дни беше най-възторжено пролетен – денят, в който не само долових, а и видях, чух, помирисах, усетих, изживях свободата, която пролетта носи със себе си.

Последната мартенска неделя. Всички зимни пластове бяха захвърлени. Слънцето ни напече. Свалих полара, после Вихри остана по къс ръкав и заплиска с ръчички в един леген с вода. Ясен смъкна две от трите си тениски и се събу бос. Аз обух къси панталони. Вихри настоя и той да ходи бос. И Иван съблече връхните дрехи.

Слънцето направо пареше. Обядвахме навън с пъстър гювеч, после белихме планини от портокали. Вихри размахваше боси стъпала и по брадата му се стичаше портокалов сок. Ясен се усети също освободен, стъпил бос на тревата започна да размахва ръце и да „прави гинастики”. Прелитаха синигери и червеноопашки. Зюмбюли ухаеха.

Indeed, we are breathing.