Факт е, че живеем във време на пластмасово изобилие,
че магазини за играчки има бол, че те са претъпкани с какво ли не и съответно
достъпът на децата до вещи е много по-лесен. Освен това навсякъде бъка от
реклами и картинки, които карат децата да искат безспир. От време на време си
мисля, че просто няма спасение - щом джунджуриите правят детето щастливо,
хайде, от мен да мине, ще пусна и тая количка в къщата, пък после ще бъдем
по-строги. Спомням си как самата аз копнеех за Барби, като бях малка, както и
за всякакви други неща, които моите приятели притежаваха, а аз – не. Така че
съм склонна да правя отстъпки.
Обаче. Започне ли се с отстъпките, трябва човек и да знае
кога да спре. Защото горките деца нямат никакъв шанс да се спрат сами, преди да
се заринат с играчки до такава степен, че да нямат къде да се дянат. Като бях дете,
играчки имаше, но не чак толкова много, и освен това не бяха толкова евтини.
Сега братският китайски народ (заедно с още няколко други народа) се грижи човечеството да е добре снабдено с планини от евтини
пластмаси, които да се подменят непрестанно без драматични щети за семейния
бюджет. Родителите имат възможност (дори и по-бедните) да купуват до насита
играчки. Които след това им се налага до насита да изхвърлят, защото се чупят
за нула време. После, естествено, трябва да купят нови.
Гледам и се мая на кутиите и кашоните с играчки, които едно
съвременно дете от не особено заможно семейство натрупва до шестата си година
(без да броим торбите с изхвърлени счупени играчки). Не е възможно всеки един
от тези предмети да е незаменим за детското щастие. Ако трябва детето всеки ден
да си играе с всички неща, които притежава, а после да ги разтребва обратно по
кутиите, то няма да му остава време за никакви други занимания.
Така че, колкото и да не ми се ще, се налага да играя ролята
на свирепата майка. Ясен много рядко иска от мен нови играчки, горкият, защото
знае, че през голяма част от времето съм безмилостна. Научил си е урока – че
евтините играчки са зле направени и се чупят; че хубавите играчки обикновено са
скъпи, а ние не можем час по час да купуваме скъпи играчки; че като се
изхвърлят играчки, се прави боклук, което е лошо; и така нататък, и така
нататък. Може да ви обясни всичките тези неща подробно и ясно. Ама това него не
го утешава. Детето е постоянно изправено пред нови и нови изкушения. Едното
приятелче има нов Маккуин, другото е получило Спайдърмен, третото има 80
колички Hot Wheels, четвъртото има автобус, петото
има сервизния камион на Маккуин, на шестото пък са му подарили самолет – и ако
трябва да купя на детето си всичко, което приятелите му имат, трябва да се
преместим да живеем в друга къща, а тази да стане склад за играчки.
И тъй, продължава полицейщината по отношение на играчките,
които влизат в къщата, и ситото става все по-ситно. Няма начин. Опитът показва,
че щом реша да си затворя очите за някоя чуплива пластмасова джунджурия, покрай
нея незнайно как се промъкват още поне две-три такива. След това събирам
начупени пластмасови парчета по ливадата и намирам коли, закопани в градината
под 5 санта пръст.
С всяко изхвърлено парче пластмаса ставам все
по-безкомпромисна. Като ще имаме играчки, нека да са малко, но хубави. Да са от
хубав материал, добре изработени, здрави, естетични, да може да се научи нещо
от боравенето с тях. Не е необходимо да са все от дърво – има и пластмасови
играчки, които са качествени и красиви. А като говорим за дървени играчки, човек
може чудесно да се забавлява с шепа дървени трупчета, които да реди, кове,
реже, лепи или оцветява – кой каквото иска и може.
Насред пластмасовото изобилие децата (пък и родителите)
понякога забравят, че човек може да играе весело и интересно независимо от
количествата маккуиновци и спайдърменове, които притежава. Че една играчка няма
само едно предназначение, а може да се използва за различни неща в различни
игри. И че човек сам може да си прави играчки, които са не по-малко забавни от
купешките.
Няма коментари:
Публикуване на коментар