Свободни в пролетта

“While the changing of the seasons is a slow and gradual transition, it does seem as though there is always a First Day. The First Day on which the scale tipped and more of our time is spent out of doors than in. The First Day on which jackets are shed. The First Day on which we spy crocuses beginning to appear under the debris that winter left behind. The First Day on which the brave (and usually young) among us walk barefoot upon the earth – feet squishing in gooey, cold, rich mud. “My toes are breathing, Mama!” I hear from my little ones. Indeed, we are breathing.” 

Amanda Soule, “The Rhythm of Family”

Зимата ни беше толкова мека, че пролетта сякаш дойде още отдавна, отдавна – още февруари не беше свършил, когато започнахме да смъкваме една по една зимните дрехи. После за последно ни се изсипа един странен сняг, който се стопи за една нощ. Много Първи дни имаше тази година. Не усетих тихия момент, когато пролетта каза шепнешком „пук!”. Но само един от всичките тези Първи дни беше най-възторжено пролетен – денят, в който не само долових, а и видях, чух, помирисах, усетих, изживях свободата, която пролетта носи със себе си.

Последната мартенска неделя. Всички зимни пластове бяха захвърлени. Слънцето ни напече. Свалих полара, после Вихри остана по къс ръкав и заплиска с ръчички в един леген с вода. Ясен смъкна две от трите си тениски и се събу бос. Аз обух къси панталони. Вихри настоя и той да ходи бос. И Иван съблече връхните дрехи.

Слънцето направо пареше. Обядвахме навън с пъстър гювеч, после белихме планини от портокали. Вихри размахваше боси стъпала и по брадата му се стичаше портокалов сок. Ясен се усети също освободен, стъпил бос на тревата започна да размахва ръце и да „прави гинастики”. Прелитаха синигери и червеноопашки. Зюмбюли ухаеха.

Indeed, we are breathing.