...

Сутрин парно, вечер – огън в кухненската печка, но въпреки това всичко вкъщи е влажно и студено. Вчерашното и днешното слънце ми дойде като невиждан дар, ама не мога напълно да му се насладя, защото работата ми тези дни е вътре. Е, слънцето помага дори на киснещите пред компа преводачи, няма съмнение в това – сърцето е по-леко някак, а и пръстите по-бързо скачат по клавишите, когато от небето вън струи светлина, а не вода.

Сега мечтата ми е да свърша с текста и да изляза из буренясалата градина, да отскубна буренче тук, буренче там, да засея най-сетне босилека, да пресадя някои цветя и просто да си поседя на слънце, докато Вихри щъка из високата трева (трябва и да се коси, ама друг път).

Ясен стана на 5 сред приятелско веселие и ми изглежда по-голям и по-прекрасен отвсякога.

Кокошарникът биде завършен (някой ден може и снимки да пусна) и заселен – на рождения си ден Яската получи кутия от обувки със заек вътре, а вече е и горд стопанин на петела Нелюнс и пет ярчици чудесни. Всъщност засега е задочен стопанин, защото беше дълго на село, пък и май Вихри е този, който повече се навърта около кокошарника и наблюдава внимателно движенията вътре. Размеквам се, като го гледам как внимателно гали заека и попипва ушите му.

Вихри скоро ще навърши година и половина. Голямо момче.

Отскочихме до село след дълга пауза, майка ми ме разходи из овощната градина да ми покаже вързалите ябълки, Вихри пък заби нос в една локва на шосето и не можахме да стигнем до боровата гора. На връщане отскочихме до Долно Озирово (Врачанския Балкан) да видим белоглавите лешояди, накацали по скалите – леко нереална гледка, която ни зарадва много. Там е красиво, майско, просторно, искаме пак да ходим и да скитаме дълго по сочната трева. А над главите ни да се реят лешояди. Не е зловещо, не – просто е величествено. Получихме като подарък перо от лешояд, дълго половин метър.

Back to work now, коприварчетата пеят вън, аз слушам Blondie.