Неволно се сещам за една типична ситуация от американските филми - мъжът/ жената е погълнат/а дотолкова от работата си, че останалите членове на семейството се чувстват пренебрегнати, изнасят се от къщи, после обаче съответният работохолик се разкайва, а роднините пък осъзнават колко е важна неговата работа за благото на човечеството, накрая се сдобряват и всички са щастливи и доволни.
В момента и аз разработвам някакъв подобен сценарий. Е вярно, не водя съдебни дела за милиони срещу безскрупулни индустрии, нито разплитам загадъчни убийства и случаи на тежка корупция, а чисто и просто превеждам някакъв текст, който надали някога ще бъде прочетен от някого. За да мога да върша тази толкова есенциална дейност, са впрегнати могъщи сили - баба ми готви three meals a day, sometimes more, майка ми играе футбол с големия хлапак, разнасяйки малкия в слинга, а баща ми се озова in the unlikely position на бебегледач и пее приспивни песни до прегракване. Освен това Иван е на повече от 100 километра от мен (фу!), Вихрен пък ме търси и се вкопчва в мен, Ясен иска да му чета приказки и да си говоря с него в тъмното, преди да заспи, и да си играя с него на къща и да му кажа колко чудесна маргаритка е нарисувал (чудесна е, не споря).
Аз обаче тъпо и упорито продължавам своята дейност, обърквайки естествения ред на нещата. :-)

Сега чакам да видя кога на всички ще им прикипи и ще ме изгонят от къщата. (А може би аз сама ще вдигна белия байрак, когато привърша черния чай. Не мога да работя без стимуланти. :-)) Естествено, по стар американски обичай после ще ме разцелуват, ще ме обявят за най-великата внучка/ дъщеря/ майка/ съпруга и ще ме приемат обратно в семейното лоно. Надявам се, заедно с лаптопа.
И тъй, хепиендът се мержелее някъде далеч на хоризонта и включва запотена чаша с бира, босите ми крака на масата и за фон сините вълнички на гръцкото море.