В неделя мислехме да отидем да видим Кръстатия дъб в Плана (или поне това, което е останало от него след разрушителната дейност на иманярите). Стигнахме обаче само до Кокалянския манастир. Заедно с Рада и семейството й вървяхме по стръмна и усойна пътека, покрита на места със сняг. В началото беше хладно, но после омекна и стана съвсем приятно. На връщане беше много забавно по снега надолу - с Ясето тичахме и се пързаляхме, той падаше и ставаше и се смя много. :-)
Беше красиво по мартенски - с много повече текстура, отколкото цвят. Обичам тази монохромна гора, в която така изпъкват детайлите на стволовете и скалите.
Имаше все пак и цвят - ако погледнеш по-внимателно, и особено ако клекнеш сред сухите листа, виждаш многобройни ярки петна - сочни папрати, скрити кукуряци, последните шипки, опадали по старата шума, разни пъстри гъби и лишеи, цветни перца.
Не усетихме студ, само свежест и нещо, което все още се таи в сенките - полъх на пролет. Хубаво е, че можем да видим гората и така - все още зимно мрачна и приказна, но с обещание за ново начало.
2 коментара:
Чудна!!! А перцето :) как ми хареса!!!
:-) Докато се разхождахме, си мислех колко много красиви малки неща може да види човек, ако клекне и погледне земята отблизо. Наведох се и видях това перце. :-) Беше като подарък.
Публикуване на коментар