За раждането на Вихрен (2)

Обичам да си спомням деня, когато за пръв път се срещнахме с Вихрен. :-)

Рано сутринта на 12 ноември се събудих от силно стягане на корема. Лежах тихо, за да не събудя Иван и Ясето, и наблюдавах как стягането става все по-често и по-болезнено. Вече бях почти сигурна, че раждането започва. Към 7.30 момчетата се събудиха, погушкахме се и после детето отиде на детска градина. Ние с Иван останахме вкъщи, закусвахме и си говорихме за най-разнообразни неща. Беше много спокойно и приятно, но същевременно някак вълнуващо, защото и двамата знаехме, че това е the real thing. Усещах стяганията все по-отчетливо и започна да не ме свърта. Исках да се движа, затова се заех с някои дребни домакински дейности. Пиех много течности и се чувствах освежена и силна. 

Междувременно контракциите се засилиха дотолкова, че се наложи да прекратя всички занимания. Вече не можех да стоя права, оставах на колене и дишах дълбоко. Почувствах нужда от вдъхновяваща музика за съсредоточаване. Имах си подготвен плейлист, предимно с успокояващи песни, инструментална музика и природни звуци, но така и не го използвах - той ми остана за след раждането. Трябваше ми нещо гръмовно и грандиозно, защото така се чувствах. :-) Затова първо си пуснах концерта за пиано на Григ и след това 41 симфония на Моцарт. Музиката ме понесе в някакъв неустоим вътрешен ритъм. Контракциите ме накараха да забравя всичко около себе си – просто се носех в едно особено състояние – будно, но сякаш в друга реалност. Преди това си мислех, че на този етап ще искам Иван да е близо до мен, но в един момент забелязах, че го избягвам - той се беше заел с приготовленията за болницата и беше на друга вълна. Успях да взема един топъл душ, който ми беше много приятен и облекчаващ. 

Не ми се ходеше никъде. Бях се изгубила в силното усещане, не разсъждавах. Добре, че Иван ме подсети, че трябва да ходим в болницата. :-) Беше се обадил вече и на нашата дула Боряна да тръгва нататък. Аз вече не можех да ходя, освен на прибежки между контракциите, а да си обличам дрехи - абсурд. Тръгнах по пижама и чехли. :-)

Пътуването до болницата беше един от най-болезнените периоди за цялото раждане. Тези 30-тина минути ми се видяха почти безкрайни. Разсейвах се с мисълта колко ли забавно изглеждам на задната седалка на колата, заемаща най-невероятни пози. Това ми напомни пътуването с автобус до Кьолн преди 8 години и как се опитвах да си намеря място за спане на седалката. С крака в джобовете :-). 

Току при болницата Иван от вълнение обърка пресечката и трябваше да направим още един кръг през квартала. :-) Когато най-сетне пристигнахме, Боряна вече беше там, усмихната и ведра. Опрях се на нея, докато Иван звънеше на д-р Киров, и за пореден път се потупах вътрешно по рамото за това, че избрах да раждам с дула. :-) Самият д-р Киров ни чакаше пред приемния кабинет. Перфектен тайминг на всички участници! :-) 

С прегледа (единствен вагинален преглед за цялото раждане!) се установи, че разкритието е вече 8 сантиметра. Това направо ме окрили. :-) Едни сумтящи намусени хора ни дадоха да подпишем документите и се опитваха да говорят с мен, което аз отказах да правя, защото бях много заета. :-) След рутинния ултразвук и взимане на кръв направо ни преведоха в родилната зала. Не ме занимаваха с клизма и бръснене, нито ми сложиха абокат. Трябваше обаче да се направи запис на тонове, който обаче беше съвсем кратък. За щастие за записа не се наложи да лежа по гръб, а настрани, което беше доста по-безболезнено при контракциите. С това приключи досадната част. 

След това през цялото време можех да се движа. Оставиха ни сами и беше прекрасно. Установих, че ми е много удобно да се отпускам на врата на Иван, а при контракции Боряна ми помагаше с натиск на таза и топъл компрес на кръста (предвидливо си бяхме взели термокана). Пробвах и клечаща поза на леглото, но не ми беше така удобно, колкото да стоя права, увиснала на Иван. Всъщност почти цялото раждане изкарах в тази поза. (После имах мускулна треска на краката :-).) Боряна ароматизира стаята с лавандула и постоянно ми даваше вода. Д-р Киров и акушерката идваха от време на време да видят как напредват нещата и да чуят тоновете. Мъничкият Вихрен беше герой през цялото време. :-) Усещах колко е силен и устремен, как ми помага да го изтласкам навън.

Постоянно си напомнях да дишам, да си държа устата и гърлото отпуснати (Иван и Боряна също ме подсещаха). В един момент контракциите забележимо отслабнаха и се разредиха. Починах си малко, клечейки на леглото, а Иван ме подкрепяше. След това контракциите отново се засилиха и станаха буквално зашеметителни. Вече започвах да усещам и началото на напъните. Това беше и най-трудната част, когато неведнъж си помислих, че не мога повече – но след това започнаха същинските напъни и болката значително намаля. Преди това ми бяха спукали околоплодния мехур. Напъните бяха нещо ново за мен, защото при първото раждане с упойката някак си ги пропуснах. Този път ги усетих с цялата им сила. Невероятна, зашеметяваща сила!

Забележително беше, че лекарят и акушерката не настояха да лежа по гръб при напъните, а останах права чак докато главичката започна да излиза. Тогава вече ми помогнаха да се покатеря на магарето и с последните два напъна Вихрен се измъкна. Беше такова великолепно, освобождаващо усещане! Веднага ми дадоха момченцето да го гушна. Първоначално беше синичък, но като се развика, бързо порозовя. :-) Беше прекрасно да го имам в ръцете си, да го гушкам – толкова здрав и силен, с красиво малко личице, прекрасни дълги крачета. Ухаеше много хубаво. Вихрен остана при мен, докато баща му сряза пъпната връв и ми издърпаха плацентата (явно никой няма търпение да я чака да се роди сама). Имах съвсем малко разкъсвания. За моя радост изобщо не се и спомена за епизиотомия. Вихрен го прегледаха в родилната зала и се опитаха да го отнесат, но като настоях, ми го дадоха и той остана с мен чак докато дойдоха да ме закарат в стаята. Близо час и половина си го гушках, сложих го на гърда и той успя да засуче. Беше магическо. Боряна и Иван бяха с мен, ядохме шоколад и си приказвахме, и тримата смаяни от приказното изживяване.