Годишнина :-)

7 години, откакто yours truly свири на пиано.

В началото свирех „Тръгнал кос” и „Тихо се сипе първият сняг” с един пръст. Благодаря на всички мили хора, които са били подложени на това изтънчено музикално мъчение, без да замахнат с тежък тъп предмет в моя посока.

Но сега, мили хора, аз съм на друго ниво. Понякога свиря така, че хората се заслушват. Макар че техниката ми е доста жална-немощна, се опитвам да интерпретирам някои Моцартови сонати. Мъжът ми още не се е отказал от мен. Даже напротив – свирим Григ на 4 ръце.

Всичко започна в далечното минало, когато аз все още бях на 20, млада и пълна с енергия. Или не, може би е по-правилно да кажа – всичко започна, когато съседката ми тръгна на уроци по пиано.

Бях на 6. Завидях с черна завист. О, как завиждах за умението, с което тя изтръгваше звуци от тези леко страховити, недостъпни, строги клавиши! Оттогава все нейде в дъното на съзнанието ми дебнеше мисълта за Пианото, Пианото...

В късната ми тийнейджърска възраст и през първите студентски години слушах повече музика, отколкото може да си представи човек. Слушах и падах на колене. Мечтаех да мога. Зарекох се, че ще се науча. Визуализирах как като свежа баба пенсионерка ходя на уроци по пиано в многото си свободно време.

Ура, не се наложи да дочакам бели коси!

Една нощ баща ми сънувал сън. Работел в градината на село и слушал как откъм къщата се носи музика на пиано, свирена от мен. На следващия ден: „Руми трябва да  ходи на уроци по пиано.” Точка по въпроса. :-)

Е, оттогава ми побеля косата. :-)

Свирех в местното читалище под вещото ръководство на една Истинска Учителка – такава по призвание, която чува не само музиката, а и душите на децата. Поради липса на пиано ползвах читалищните.

Ръководството, явно свикнало с ексцентричността на читалищните възпитаници, най-отзивчиво ми отключваше прашасалите стаи, за да се докосна до старите пиана.

Беше малко страшно. Пианото всяваше респект у мен. Учителката по солфеж също. А също и 6-годишните ученичета в музикалното училище, които не просто свиреха по-добре от мен, а бяха истински опитни музиканти.

И все пак ето ме – недовършена пианистка – безкрайно щастлива от това, че е осъществила мечтата си.

Разбрах какво е да свириш – това е, когато пръстите ти се движат сами, а ти седиш и се слушаш. :-) Без да си мислиш през цялото време „Оф, сега оня там фа диез с кой пръст се свиреше” и „Олеле, сега идва оная трудната част, ей сега ще оплескам работата”.

Впрочем свиренето е и много други неща, както знаят всички, които са били на истински клавирен концерт. То не е нещо, което може да се опише.

То ми даде много часове, изпълнени със смисъл.

И още – прекрасното чувство да свиря заедно с най-любимия човек – най-добрите ми изпълнения са били на четири ръци с него.

Прекрасното чувство да съм сред деца, които правят нещо красиво и истинско – и то не защото някой ги кара, а защото са вдъхновени.

Прекрасното чувство да уча нещо ново с вещата помощ на призвана учителка.

Да, наистина не може да се опише.

И най-хубавото е, че няма да спра. :-) Пианото беше едно от първите неща, които си докарахме в новата къща. Голямо свирене пада по всяко време на деня и нощта!

Да. Съседката, на която завиждах, сега бърше праха от пианото и понякога се опитва да извири по слух „Nothing Else Matters” и „Доко, Доко”. Много е добра на „Котешкия марш”.

Аз пък с гордост мога да кажа, че за 7 години аз нито веднъж не съм свирила „Котешкия марш”. 

Сега свиря един валс, писан от прадядо ми. И вече на никого не завиждам. :-)