Dear Friend,
Enjoy the view!
Ilan Shamir
Не, това не е научна разработка на тема колко е лошо и опасно котките и бебетата да пребивават в общо жизнено пространство. Предполагам, че по въпроса е изписано достатъчно много.
Мен ме вълнува друго – през последните седмици все по-често забелязвам доколко поведението на почти шестмесечния ми син ми напомня на различните котки, с които съм живяла в разни периоди от живота си. :-) Всичкото това в най-положителна светлина, разбира се :-), защото аз се имам за голям котколюбител, а от известно време и за бебелюбител (особено на собственото ми бебе, хехе).
Та какво е значи общото между котките и Ясето?
Най-генерално погледнато общото между котките и бебетата е, че хем не могат да говорят, хем целият свят е на техните заповеди. Те просто са създадени да бъдат центърът на Вселената. Аз не им се сърдя за това. Приятно ми е да гравитирам около тях. :-) Все пак мъркането на котка и смехът на малко бебе са едни от най-ощастливяващите звуци на света.
В една моя любима песен се пее “One day we changed from children into people”. Винаги ме е разсмивало това изречение. Че децата не са ли хора? Но все пак смисълът на песента е малко по-друг.
Напоследък обаче ми се върти в ума една перифраза на този текст – “One day we changed from children into parents”. :-)
Откакто се сдобих с потомък, много често чувам въпроса „И как е?” Въображението не ми достига за адекватен отговор. „Ами ъъъь, много е интересно” и „Страшно е весело” вероятно са най-близо до истината. Ама как да обясниш, че ти се е обърнал мирогледът, сменили са ти се повечето навици и всичките приоритети, как да обясниш, че е възможно човек да се радва на неща като пълни памперси или на звуци от типа „ъу” и „оу” и „мааа” и да намира в тях най-дълбок смисъл?
“Цак!”, както казва един мой стар приятел, цак, изведнъж в живота ти се появява чисто нов човек. И съответно животът ти става ако не чисто нов, то поне доста различен.
Ето някои интересни промени, споделени от родители в един популярен бебешки сайт:
You find that your baby's pain feels much worse than your own.
Every day is a surprise.
You look at your baby in the mirror instead of yourself.
You become a morning person.
You learn that taking a shower is a luxury.
You find yourself wanting to make this world a better place.
The sacrifices you thought you'd made to have a baby no longer seem that big a deal.
You find that things that once seemed important are now meaningless.
Да добавя няколко и от мен:
Всъщност каквото и да говорим за промените, свързани с родителството, важи едно – изненадите са гарантирани – всеки ден! :-)
Като му гледам дрешките отпреди 4 месеца, ми приличат на кукленски. :) Расте момчето, не се шегува! А дрехите омаляват, омаляват...Има само едни ританки, които с възхитително упорство се удължават с всяко следващо пране и Ясето още не може да ги догони. :) Но и това ще стане!
Днешния празник смятам да отбележа извън София на фона на врабчова шумотевица и ръмящо небе, далеч, далеч от суетнята и сивата физиономия на родния ми град. Тук си имам кон в задния двор, който цвили час по час – все едно съм във Вила Вилекула. Имам си отрупано ябълково дърво. Имам си лястовици. И тревички. И истинска, красива тишина!
Някои частички от града ми липсват, признавам. Но всъщност те не са типичните градски неща. Гледката към Витоша, Борисовата градина, градинката на Военния клуб, градинката на Двореца. Липсват ми старите дървета.
От известно време живея с мечтата за една по-друга София. Тази започна да става твърде груба и жестока, контрастите й са твърде резки, звуците й са твърде натрапчиви. Където е имало изящество, вече има паркинги или лъщящи хотели. Всичко е едно такова джас-прас, леле како, цингара мангара тактика, не е human-friendly. Изморяващо.
Затова избягах – за да имам цъфнала ябълка през пролетта в задния двор и за да може детето ми да слуша славееви песни.
Тези дървета, които толкова обичам, едно време са били фиданки. Тогава по „Орлов мост” е имало много повече пешеходци, отколкото коли.
Сега ще вдигна една чаена наздравица за София такава, каквато я искаме. И ще разгледам малко снимки от времето, когато моите дървета са били фиданки.
„Мирише така, сякаш светлината е била държана за заложник с години, докато се вкисне и граняса, усеща се и дъх на миши изпражнения, наоколо витаят призраците на неща, които никой не помни и за които никой не тъгува. Звуците отекват като в пещера, вялата топлина на присъствието ни само допълнително подчертава контурите на всяка сянка. Малко боя, слънчева светлина и сапунена вода ще ни отърват от нечистотията, но тъгата е друга работа, отчаяният вопъл на дом, в който никой не се е смял с години.”
Виан се нанася през февруари, а ние през март – в неприветливия сумрак на следзимната пустота. Трябваше ни много цвят, светлина, въздух и вода, за да съживим къщата. Преди нас тук никой не е живял наистина. А сега ние споделяме душите си с това място, оставяме своя жив отпечатък.
Много ми харесва как изоставената пекарна в Ланскене се превръща в шоколадова работилница, в която се ражда уют и райска наслада. От пуста сграда, потънала в прашните слоеве на безлюдните години, тя се превръща в дом – и Виан остава там, намерила покой от неустоимия зов на вятъра-скитник.
По една случайност собственикът на нашата къща е пекар. J И по една случайност и ние като Виан сме почитатели на магията на шоколада и на тайнствената му способност да разбърква и подсладява човешките съдби. При нас често ухае на шоколадов сладкиш или на горещо какао.....
И ето ни – съживяваме това място, отвоюваме го от пустотата, обливаме го със свежестта на смеха, на бебешкия глас, заселваме го с всекидневните случки, с планове и мечти. Опушваме стените с ухание на сладкиши, чай и печени зеленчуци. Посяваме образите на цветя. Толкова много неща вече белязват къщата като обитаема – мушкатото по прозорците, огънят в градината, звуците на пианото, календарът, който отмерва ден след ден, изпълнени с радостна цветна промяна, светлината на солната ни лампа, развяното на вятъра пране, червеният ми чайник, приятният трясък на външната врата, когато Иван се прибира вечер от работа....
Това е едно зелено, истинско място. Място, където зреят ябълки и расте дете.
Благодарим ти, къщичке мила, че си толкова наша!
