08 февруари 2025

Безснежна зима

Наскоро някой ми се оплакваше, че не обича зимата. Дълго време и аз бях убедена, че зимата ми е най-нелюбимият сезон, особено февруари, който в едни по-стари времена носеше само най-отвратителна киша и езера по софийските улици. Ненавиждах тежките мъгли, които захлупваха Софийското поле, еднообразното, празно белезникаво небе, усещането, че всичката тази сива студенина няма и няма край.

Не знам какви са били някога тукашните зими. Познати ми разказват, че Янтра е замръзвала и са се пързаляли по леда. Преди 15 години наши приятели се преместиха да живеят в района и се видяха в приключение посред -20-градусов студ. Сега такива неща няма. Няма сняг. Донесохме си от Банкя две шейни, вече пета година стоят на склад под навеса, едната я ползваме за пейка. Преди 2-3 години един ден наваля толкова сняг, че момчетата успяха да построят забележително иглу. По-малките от тях стояха вътре изправени. Още на следващия ден иглуто се стопи цялото, не остана и следа.

Сега понякога поръсва снежец, но не успява да натрупа. Преди няколко дни паднаха около 48 снежинки. Красиви бяха, действително. Но в крайна сметка в това десетилетие зимите са други. И са ми любими. Обичам тишината, която излъчват зимните простори. Пейзажът е притихнал в деликатни цветове, някои от които се виждат само при определена светлина. Лесно може да ни се стори монотонен и заспал. После човек се вглежда и вижда мишелов, застанал на пост на крайпътна топола, сива сврачка, грейнала с ослепително бяла гушка, групичка сърни посред полето, шашардисани фазани, излитащи с тежко пърпорене, орехче, което се щура като мишок из храстите и изведнъж пропява със звънък глас. Над двора ни минават гарвани, понякога и лебеди, провикват се чапли, веднъж прелетяха и ято диви гъски. Привечер се разпяват улулиците и кукумявките, чакалите надават истеричен вой. Излиза, че всичката тази сънена пустош всъщност гъмжи от живот. Намираме следите на дивите зайци, а ако имаме късмет, ги виждаме да се спасяват от нас с паническо бягство. И дори под земята има навалица – слепите кучета неспирно шетат и правят нови и нови купчинки пръст.

Когато зимата достигне средата между декемврийското слънцестоене и пролетното равноденствие, започват да изникват и първите цветенца. И всяка пролет радостта от тях е огромна. Голяма утеха е смяната на сезоните и увереността, че отидеш ли на Кайряка през февруари, ще намериш изобилие от кокичета и лилави минзухари. Както е рекъл класикът, животът продължава вечния си мъдър кръговрат. Не мога да се нарадвам на тези малки цветчета, които предвещават страхотния изблик на живот и пищност през април и май, всеобщото разцъфване и разлистване. Но докато дойде времето на цъфтежа, ще се радвам и на тази наша уравновесяваща, съзерцателна зима, пълна с приказни изненади. 








18 септември 2020

На брега

Откакто започнах редовна работа преди няколко години, често се чувствам в странно полубезтегловно състояние. В работните дни водя живот, затворен между компютъра, книгите, домашните занимания и работата в градината. Достигат ме редки отблясъци от външния свят, понякога идват хора, които носят със себе си свежест от далечни места. Но обикновено дните са почти еднакви, преобладаващо спокойни. Отмятам една по една дейностите от работния план, чатя с колеги по служебни и неслужебни (предимно котешки, хранителни, книжни и политически) въпроси, момчетата идват да ми разказват за игрите, плановете и проектите си, носят ми храна, понякога излизам в градината да полея, да поработя нещичко или просто да гледам как растат нещата. Свършвам малко домакинска работа, понякога чета или пиша в дневника, вечер се разхождаме или се виждаме с приятели. Редуват се малък брой простички занимания, животът е приятно праволинеен. 
В този момент от времето чувствам, че това е най-правилният ритъм. Не ми се бърза заникъде, не искам да правя големи планове, да градя въздушни кули, да събирам багажи за преселения. Харесва ми да стоя и да гледам как дните се изнизват един след друг – като Отис Рединг (Sittin' in the mornin' sun / I'll be sittin' when the evenin' come / Watching the ships roll in / And then I watch 'em roll away again, yeah / I'm sittin' on the dock of the bay / Watching the tide roll away). Отис седи на морски кей, а аз си се представям на речен бряг. Неведнъж през това лято прекарвахме часове край река Росица в съзерцание на отблясъци, сенки и отминаващи води. Децата шляпат и строят бентове, а аз гледам тихи вълни и бели бързеи, сочни подводни растения, развяващи се като зелени коси на русалки, гледам полета на бреговите лястовици, които ловят насекоми ниско над реката. На брега на времето е тихо.

27 март 2020

В градината

От години си мечтая да имам моя си голяма градина, където да копая и садя, колкото и както ми душа иска. В Банкя копах и садих, но в скромни мащаби и с доста големи усилия, защото времето и мястото не стигаха, почвата беше ужасно глинеста, лепкава и тежка за обработка, а и имаше постоянна нужда от огради заради кокошките и кучето. А и колкото и да се стараех да не мисля за това, че садя върху чужда земя, все си оставаше една лека тъга, че когато си отидем, градинката ще си остане там.
Когато тръгнахме да се изнасяме, оставих много растения с надежда някой да им се радва. Доста други обаче си изкопах и взех – повечето луковици, всичките ягоди, голяма част от многогодишните цветя. Миналата есен посред всичкото пренасяне, ремонти и нанасяне успях да ги засадя в новата градина. Този път вече всичко си е мое. 😊 Имам предостатъчно място да се развихря, а и тук почвата е съвсем различна от банкянската – ронлива и много приятна за ровичкане и садене.
Топлата зима и подранилата пролет ми дойдоха много добре – не се наложи да чакам дълго, за да започна да си осъществявам градинските мечти. През ноември и декември засях малко спанак и рукола. Сега вече спанакът е готов за ядене, берем и хрупаме с леко съжаление, че е твърде малко. Руколата расте, все още е дребничка, но и от нея си късаме. След това засадих чесън, лук и магданоз, после картофи и грах.
За моя радост някой мил човек някога е садил цветя в моята градина, които сега цъфтят и ни радват – зюмбюли розови, бели и лилави, нарциси, кокичета... Имаме и трендафил и хортензия, които тъкмо пускат нови листенца, а също и божури, които скоро ще цъфнат. Може би в земята се крият и още съкровища. 








05 март 2020

Второто мусинско приключение

Когато през януари обикаляхме из село Мусина и околностите, хвърлихме око на едни примамливи скалички, до които така и не успяхме да стигнем. Преди няколко дни решихме, че е крайно време да се погрижим за нашите недовършени шляйски дела и да огледаме скалния комплекс.Събрахме припаси в една торба, също и сок, както ни е научила мама Муминка, нарамихме бинокъла и потеглихме. Този път вече имахме набелязан маршрут, за да не опираме отново в онова тайно деренце с драките. 
Пресякохме по съвсем цивилизован начин под звуците на горскочучулигова песен и се отправихме към горите по края на една голяма царевична нива. Между дърветата покрай нивата видяхме първите кукуряци за годината. Голяма радост! А като пристигнахме в гората, аз почти се разпищях от възторг, като започнахме да намираме минзухар след минзухар, бодлив залист, окичен с червени плодчета, после и нацъфтял синчец, кокичета...Гората беше като в приказките, пълна с красота, завет и уют, радост и вълшебство. 
Нагоре към скалите кокичетата станаха още повече, имаше цели полянки от тях, закътани край скалните стени. Пресякохме чудната бистра рекичка, която с водите си е издълбала тайното дефиленце, към което се бяхме запътили. Закатерихме се покрай брега ѝ, докато стигнахме до многобройните басейнчета на бигорен водопад. Водата прелива от прагчетата, искрят капки, ромолят струйки, бълбукат мехурчета – мога безспир да гледам и да откривам форми, водни звуци и отблясъци. Край водопада посред водата расте голяма блага върба с дебел ствол, и тя с корените си участва в оформянето на прагчетата и скокчетата.
Изкачихме се по самия водопад и излязохме в малко по-широка част от клисурката, обрасла с дървета. И там имаше красиви прагчета и вирчета, полянки с кокичета и мъхнати канари. Когато се измъкнахме на открито, ни огря топло слънце. Тръгнахме по овча пътека нагоре в търсене на подходящо място за пикник и се натъкнахме на прекрасна поляна, осеяна с грейнали в жълто минзухари. Жужаха пчели, слънцето напичаше – тъкмо правилното време и място за пийване на сок и изяждане на запасите.
На връщане момчетата се спряха да играят на водопада, а ние с Иван се заехме да изследваме подножието на скалите. Открихме сума ти следи от сърни и големи находища с погадки на бухал. Наснимахме челюстни кости и черепчета, които според определителя са на таралеж и див заек. Повървяхме под скалите в търсене на находки, докато в един момент Иван викна: „Вижте, бухалът!“ И наистина беше той. Явно е стоял скрит някъде над нас и когато сме минали близо до него, е литнал. Видяхме го как лети над дърветата, после изчезна някъде по отсрещните скали. А ние тръгнахме наобратно покрай рекичката, през гората, пълна с цветя, покрай нивата и по ветровития път към колата.