Ремонтни увеселения

През последните месеци нашите занимания наподобяват окопна война - продължителни периоди на скука се редуват с отделни изблици на бясна дейност, по думите на Питър Мейл. Контекстът е същият като в книгата му - ремонт, но не в Прованс, а в едно търновско село. 

И тук, както явно и в южна Франция, основно свойство на майсторите е, че работят, когато им се прище. Не е възможно човек да се уговори с тях за определен ден и час. Процедурата е съвсем различна - водят се разговори за общото естество на работата, която трябва да се извърши, след което майсторът си тръгва с обещанието да се обади. Минават дни, седмица, още няколко дни. Прекарваме времето си във въжделения за водопроводни тръби и електрически инсталации и планираме каква храна ще сервираме на банкета, който ще организираме по случай монтирането на миялната (мийте си съдовете три седмици със студена вода на другия край на двора и ще разберете нашето вълнение по този въпрос). И един ден, когато вече сме започнали да забравяме онзи майстор, с когото говорихме последно, той се появява ненадейно с ръце в джобовете и обявява, че е дошъл да ни положи тръбите. Ура! Стисваме го в радостна прегръдка, за да не вземе изведнъж да смени трудно придобитата си нагласа за работа и го водим към ямата, която като крепостен ров пречи на нашествениците да проникнат в околностите на нашата къща. И чудо! В края на деня в ямата вече има тръби! Чудесен момент да я заровим. След това дълго време се чувстваме объркани заради придобития рефлекс да прескачаме мястото.

По подобен начин се случват и други приятни събития, като например извозването на строителния боклук. След всеобхватните разрушения, които проведохме в къщата, купчината беше придобила размерите на малка планина. Шестгодишното дете на нашите приятели се катереше с мъка по свличащия се склон от натрошени тухли и хоросан, примесени с пръст, и когато достигна върха, гордо обяви: “Аз съм на Еверест!” Нашият строителен Еверест намери безславния си край на сметището след намесата на бодър и весел младеж с бобкат и камион. 

Постепенно вървим към висините на прогреса. Отскоро в бъдещата ни кухня весело бумти печка на дърва, в която Иван с неизразимо доволство изгаря парчета от стари врати и черчевета. Новата строителна купчина расте със значително по-бавна скорост от предишната и това е добър признак - означава, че фазата на рушенето вече почти е отминала. Вместо това нараства броят на разхвърляните по двора празни чувалчета с надписи “цимент”, “шпакловка” и “гипс”. Навън се говори оживено за клеми и предпазители - минаваме в електричарската фаза на офанзивата. Посред кухнята се появяват плот, мивка и смесител в насипно състояние, които биват премествани от единия край в другия и после обратно, докато се дълбаят каналите за електрическите кабели. 

В това време децата в пълно безгрижие играят “Катан”, обмазват масата с мандаринов сок и кроят планове какви предмети ще изработват за коледния базар. Аз пък страдам от мозъчна умора. Не само трябва да си върша чинно компютърната работа, за да има пари за лайсни, клеми и гипс, а се налага постоянно да държа под око движещите се в пространството масиви от вещи (притеснително примесени с кутии и буркани с храни) и да си припомням с големи мисловни усилия в кой точно кашон се намират джапанките, отварачката за бутилки, шахът и шишето с кармолис.

Котката се съвзе от потреса, в който беше изпаднала от преместването, и обедини усилия с Ясен и Вихри в създаването на възможно най-лепкав и миризлив хаос из всички стаи, които обитаваме. Поръсването на подовете с равномерен слой хартийки, трохи от меденки, кори от мандарини и парченца помело върви по план. Непредпазливо оставени без надзор пакети с кашкавал и хляб биват докопани моментално от котката, която с помощта на нокти, зъби и голямо количество слюнка се погрижва да разчлени пакетите и да направи съдържанието им напълно негодно за ядене от хора. Поне кучето се радва.

То като че ли е най-безгрижният член на нашата група. Вози се в колата от Банкя до Търново с леко притеснен вид, но без да се бунтува, след което се разположи на новата територия и разви буйна социална дейност - облайване на някои съседски кучета, канене на други съседски кучета да обследват и маркират надлежно нашия двор, както и разнищване на найлонови пликове на мънички, мънички парченца.

У мен се редуват надежда и отчаяние, като надеждата преобладава. Измежду хаоса успявам да засадя по някое друго растение, да посея семенца от рукола в земята, да се погрижа за разходката на кокошките, да почета малко книги за градини. Колкото повече мисля за садене, за растения и лехи, толкова по-леко ми става на душата. Пийвам чай и си мечтая за простички неща - за фурна и за пералня, за лехи с грах, за гардероби, в които да разположа планините от дрехи, за саксии с мушкато. Мечтая си и ми става добре. Разрухата бавно и постепенно отстъпва на малки островчета ред, уют и красота. Някой ден островчетата ще се слеят и ноември ще стане май, а дворът ни ще бъде рай. 

На юг през април

Дълго време не бяхме палаткували, почти бях забравила колко е хубаво. По цяла нощ ни пееха славеи, въздухът беше хладен, но не студен, а прекрасно свеж. Да спиш навън е един от най-добрите начини да скочиш в пролетта, да се откъснеш от битието между стените и под таваните.
Бяхме на места, преливащи от априлски съкровища. Цъфтеж на люляци, луна, изгряваща иззад бели облаци, славеева песен, вода, безлюдие, щъркелови гнезда. Насред всичкото това децата тичаха и викаха, строиха си неща от клечици, камъни и стари дъски, четоха си Роалд Дал, шляпаха във вирчета. Родителите се радваха на свободата да не трябва да правят нищо, на простото удоволствие да седят с чаша чай и филия с мед и да гледат планините.
Посветихме се и на откривателство, бродихме по непознати места, гледахме птици, растения и скали, гущерчета, костенурки и археологически разкопки. Наслаждавахме се с всички сили на простора, вятъра и ръмежа, жуженето и полъха, листата и уханието, небето и слънцето.

 

Малко майско пътешествие

През последните години се превърна в традиция прекрарването на по седмица в Англия с най-прекрасното Силве в целия свят. Събирам малко багаж, оставям момчетата да се оправят без мен и потеглям на мъничко самостоятелно пътешествие. Приятно е човек да се откъсне от всекидневието и да поброди по нови места.

След майската работна лудница беше прекрасно да избягам в пълното безвремие. Бях натрупала толкова бяс и умора преди тръгването, че усещането да съм оставена на себе си, без да трябва да правя нищо освен да се кача на самолета, беше невероятно блажено. По летищата обикновено се изнервям от проверките, чакането и недостига на свеж въздух, но този път бях в пълен мир, спокойствие и доволство. Летищата може да не ги ценя особено, но пък страшно обичам самото летене. Харесва ми да се издигам над земята и да гледам отвисоко пътища, къщи, коли и хора, да се чувствам напълно отделена от приземния живот. Нямам нищо против да плащам допълнително, за да седна до прозореца и да се дивя на миниатюрните фигурки долу или на великолепните пейзажи от облаци. Като гледам тези снежнобели простори, камари от облачен пух и нежни бели вълнички, лекичко завиждам на пилотите, че час по час се движат през това съвършенство. Този път над Ламанша беше ясно, видях холандския бряг и малките корабчета долу в морето, блестящо на слънцето. Как да не се радва човек!

Милото Силве ме посрещна на летището и веднага се отправихме на лов за провизии. Покрай нея човек яде подобаващи количества пресни плодове и зеленчуци, защото всъщност тя с това се прехранва. Много ми харесва да имам достъп до такива обеми пресен грах, салати, чери доматчета, ананаси, боровинки и всякакви други такива свежи блага. У дома едва се добирам до плодовете и зеленчуците, защото Яската и Вихото омитат всичко, включително зеления лук, зелето и чушките.

Когато съм при Силвето, основните ни дейности са три - ядене, ходене и гледане на английски комедийни сериали до среднощ. Ценно е да си имам компания за по-дълги разходки по 10-12 километра. С момчетата рядко се организираме за походи, а и на Вихри 12 километра му идват в повече. Този път направихме прекрасни шляйове в Котсуолдс, покрай каналите и до замъка Кенилуърт. Радвахме се на слънце и чудни гледки - цъфнал синчец в гората, зелени ливади с овчици и крави, гъсита, патета и зеленоножки с бебета, живописни къщички с пъстри градинки. Имаше много слънце и радост, и смях, и спокойствие. Прекрасни дни в прекрасна компания. 

 

Цветни пролетни ухания

Не знам как и защо се случва, но все през април и май имам най-много работа. Тъкмо когато всичко цъфти, ухае и се разлиства, когато ми се иска да съм в градината и да сея и плевя, ми се налага да седя пред скръбния компютър и да цъкам. Напоследък започнах леко да се бунтувам срещу тази тенденция и започнах да си взимам седмица отпуск през май. Но някой ден мисля да подходя съвсем радикално по въпроса и цял април и май да не докосна компютър. Записвам си го в бъкет листа.

Засега обаче ми остава да оцелявам с помощта на наличните подвигащи духа средства, за да не се сдухам от завист към хората, които в това време катерят планински върхове или провеждат орнитологични теренни проучвания. Едно от средствата е нещо като ритуал, който се повтаря всяка година - брането на момините сълзи. Аз по принцип не съм почитател на късането на цветя, но с момините сълзи случаят е по-особен. Те са скрити-покрити под мивката пред къщата и представляват куп зелени листа, от които тук-там се подава някое бяло цветче. Съвсем друг е ефектът, когато човек разрови между листата и обедини цветчетата в малко букетче, което грее в бяло и нежно зелено и разпръсква вълшебен априлско-майски аромат. Търсенето на момините сълзи измежду листата е прекрасно като ровенето за диви ягодки из тревите на планинска поляна. Човек коленичи пред вълшебството, скрито от погледа, и се радва, и е благодарен за всяка намерена китчица.

Друг един безотказен метод за повдигане на духа в този сезон е мирисането на люляци. Тъй като си нямам частни люляци в двора, ходя на люлякови поклонения, без да бера букети, а само заравям нос в парфюмените лилави (по-рядко бели или розови) съцветия, вдишвам дълбоко и си представям, че съм пчела, която събира прашец и нектар. Когато бях дете, с майка ми всяка година в началото на май ходехме на нашата люлякова поляна във планината Веслец. Беше великолепно. Минавахме по шосето и покрай каменната кариера, гледахме сврачките, каменарчетата, градските лястовици и пъстрия скален дрозд, които като че ли всяка година се появяваха на едно и също място по горе-долу едно и също време. После малко през гората, огласяна от песни на червеношийки, по обраслия с трева горски път, докато накрая стигахме до нашата поляна. Бяхме истински дегустатори на люляци. Сравнявахме уханията на отделните храсти, също и различните оттенъци на лилаво и розово.

В тукашната ми градина имам един източник на пролетен аромат, който в момента е в пълния си разцвет - нашата мила ябълчица. Ходя при нея нощем, когато пчелите са си легнали, защото ако денем се пъхна между клоните да помирисвам цветовете, рискувам да ме ужили нещо по носа. Всъщност не ми се и налага да се приближавам до нея - тя излъчва талази от ухание, което се носи из цялата градина и напълно омайва човека. Тъкмо сега леко ръми и сякаш цялата градина е завладяна от аромата на розовите ябълкови цветове. Май е време да ида да правя компания на пчеличките.