"Това изкуство на поезията"

Наскоро в една книжарница неведома случайност ме заведе при книга със заглавие „Това изкуство на поезията”. За Борхес чух за пръв път от Любо Терзиев на упражненията по литература на Реставрацията, 18-ти век и Романтизма. Оттогава все се каня да прочета нещо негово, ама не стигах дотам. Този път обаче усетих зова на неизбежното и взех в ръка тънката книжчица.

Тя е сборник от шест лекции за поезията, изнесени от Борхес в Харвард през 60-те години на миналия век. Аз не съм силно литературоведски настроен човек, но тези лекции ги изчетох светкавично и с огромно доволство и наслада. Ето, рекох си, така трябва да се говори за поезията. С лично отношение, с влагане не само на мисъл, а и на душа. Слушала съм лекции по литература от най-различни преподаватели и понякога съм се чудила как е възможно някои от тях по такъв безстрастен начин да разчоплят вълшебствата от думи, създадени от великите поети. За разлика от тези вчирозени академични типове Борхес явно е приемал поезията много лично. Изживявал я е, тя е била част от неговата същност. Като четях думите му, се чувствах уютно, като в разговор със стара литературна сродна душа. Идеше ми да подчертавам с червено с две дебели черти, танцувах си мислено около думите и идеите, час по час възкликвах на глас. Ей такива неща трябва да четат хората, когато изучават литература!

Направо е жалко, че лекциите са издадени чак 30 години след изнасянето им, а на български са издадени едва преди две години. Щяха да са ми много вдъхновяващи по време на следването – но нищо, важното е, че стигнаха до мен.

Борхес на няколко пъти споменава баща си и разказва как той му е чел поезия (например сонетите на Кийтс), когато е бил малък: „Може би истинската тръпка, която съм изпитал от тези стихове, лежеше в онзи далечен момент от моето детство в Буенос Айрес, когато за пръв път чух баща си да ги чете на глас. И когато фактът, че поезията, езикът, не е само канал за общуване, но би могла да бъде страст и радост – когато това ми се разкри, едва ли разбирах думите, но усещах как нещо става с мен. Не само с ума ми, но с цялото ми същество, с плътта и кръвта ми.” (Преводът е на Ангел Игов, изд. „Сиела”.)

Познато ми е това усещане – възторжена наслада, омагьосване от думите, от музиката на езика. Замислих се защо тези дни толкова рядко чета поезия на децата си, пък и на себе си също. Наистина не е толкова важно да разбираш всяка дума. Поетите, подобно на дърветата :-), говорят на език, който може да бъде разбран от всички.

Неизбежно в главата ми изниква свидна картина – нощ на гарата във Ферандина, Франческа и Косимо ме изпращат на нощния влак за Рим с книжка с италианска поезия. Опитаха се да ми превеждат, но точно тогава вълшебството не беше в значението на думите, а в звученето им и в съкровеността на момента. Да, ето това беше един съвършен поетичен момент. И да, поезия трябва да се чете – навсякъде и по всяко време. :-) Благодаря на Борхес, че ми припомни.

Какво чета в момента

"Тя обичаше лъскавите повърхности по две причини. Първо, защото се отразяваше в тях, и, второ, защото те подвеждаха останалите, че скритото под тях е също толкова красиво и безупречно."
Мария Грипе, "Агнес Сесилия - една тайнствена история", изд."Емас" 2014, превод Ева Кънева

Грабна ме тайнствената история със знаците, виденията, моста между миналото и настоящето, цитатите от Шопенхауер ("Точно погледнато, немислимо е това, което веднъж съществува с всичката сила на действителността, да се превърне някога в нищо и след това безкрайно дълго време да не съществува.").
Детска книга е това. :-)

Поведе ме и мен по странни пътища на мисълта, усещане за поличби около мен, за синхроничност, за начало на нещо ново. Приятно е човек понякога да се премести в друга реалност. :-) Обичам книгите.

И това ме подсеща да обявя с голямо доволство - на 20-ти април Ясен завърши четенето на първата си книжка! :-) На Макс Велтхаюс, "Жабокът си е жабок" (изд."Леге Артис"). Къде ли ще го поведат думите пък него? :-)

Връщам се към Агнес Сесилия, че тъкмо предстои развръзката.

В любимия Зелрайн (2)

В Зелрайн бях ходила преди 8 години (осем ли минаха? еха!) и този октомври преоткрих грандиозното великолепие на алпийските гледки там. Това е планина, различна от всички други, която ме кара да се чувствам дива и свободна, примамва ме неустоимо да се катеря по стръмните зелени пасища, по каменистите пътеки, нагоре.

И все пак първият ден не беше за разходка – бях щастлива просто да седя на слънце край буйната река, докато децата ровеха доволни в един пясъчник с чудесен мокър пясък.

Припомнях си усещането отпреди, усещането да съм на това мирно, специално място, свързано с толкова красиви гледки, незабравими приключения, светли мисли, споделени с приятели. И беше интересно и прекрасно усещането за Сега-то, с децата, в едно планинско безвремие, обещаващо още красота и радост.

Есенни сенки, слънце, брилянтно синьо небе, далечни остри върхове, песента на реката в ниското. Спомням си сега и ми става едно такова приказно, приказно. Чудесно е да отидеш на гости на планината. 

 

И на Герхард също. Той ни подслони щедро, остави ни да вършеем из къщата му на воля, да ровим из хранителните му запаси и да търчим из стаите, развесели ни, разходи ни из планината в снега, подари ни тихи часове и топли мисли.

С Нинчето както преди осем години се разходихме до водопадчето, постояхме под дърветата и пихме чай, хрупахме курабийки.

Особено място, толкова близко и достъпно, току до пътя, а човек там се чувства като в първичен, таен и далечен горски кът, където витаят някакви вечни сили. Там бях точно същата като преди години – истинска, жива, четяща знаците, разбираща шепота. Там някъде започва път към вълшебното Отвъд. Ще отида пак да го потърся.

Децата също намериха своята Жива Вода – леденостудена, идваща някъде от високото – и спряха да я погледат. Стояха дълго, дълго – тези две момчета, които рядко остават неподвижни и мълчаливи, пред тази струя направо застинаха. Чудо е водата, и децата го знаят.

Децата ме очароваха с бодрото си желание да бродят и изследват непознатите пътеки – почти безропотно се катериха по най-стръмното пасище, от което чак глезените болят, после весели се втурнаха по горска пътека сред мъхове, листа и гъби, после по тревичката надолу и надолу.

Видяхме и снега. Един ден цветовете избледняха, дойде мъглата, заваля и пак беше красиво. С Герхард побродихме в снега, гледахме променената планина, радвахме се на ледените висулки, на белотата, на свежия студ.

...........

И накрая Иван се върна, и отново тръгнахме на път.

On the road (1)

10 дни, 3500 километра с кола през 7 държави. С двете деца (на 5 и половина и почти на 2). Не бях убедена, че това е възможно. :-) Е, възможно е, и още как!
Тръгваме в една тъмна октомврийска сутрин, колата натъпкана с багаж, както подобава, децата будни и бодри, макар че сме ги вдигнали в 6.30, готови да бушуват и вилнеят. Запасили сме се с храна, джунджурии за игра, още храна, приказки за слушане, музика, карти, пътеводители. Вълнуваме се от пътя напред. Показвам на Ясен по картата откъде ще минем.
По пътя спираме често, децата играят. Харесва ми, че в БГ и Сърбия по бензиностанциите има детски площадки. Липсваха ни по-нататък.

Преминаваме както винаги с радост през Драгоман, гледаме в далечината Чепънския рид (жалко, че точно сега не можем да идем на Блатото - но и това ще стане), влизаме в Сърбия лесно и бързо, караме през винаги зашеметителната Сичевачка клисура, през уютния сръбски countryside, Белград, напред, напред. Мостът на Дунав, където преди години на път за страната на дроплите видяхме хилядното жеравово ято, събужда вълшебни спомени.
На границата с Унгария удряме на камък. Помня как през 2005-та я минавах с един автобус, колкото чакахме тогава, толкова чакаме и сега - много. Не се влиза току-тъй в ЕС-то (че и в Унгария!).Децата започват да правят муцуни, обзема ги неудържим смях, няма какво друго да се прави, затова снимаме муцуни и чакаме, чакаме...

 

 

 

Накрая най-сетне идва нашият ред. Унгария, ура! Спираме за винетка, веднага един съмнителен тип идва да ни мие стъклата. Не даваме! Типът ни отправя нещо, звучащо като унгарска ругатня, и се оттегля. Леко сме resentful към унгарците в този момент. :-) 

Пътуваме из равната земя, Ясен пита колко още остава, има ли още много. Има, има...Иван го съветва да заспи, та като се събуди, да сме вече пристигнали. Ясен заспива. Събужда се, когато стигаме Будапеща. Навигаторът ни води из града, снимаме от колата. 

Харесва ни това, което виждаме. Минаваме по моста Маргит, толкова е красив Дунав с всичките елегантни сгради по бреговете. Намираме малкия смешен пансион, говорим на немско-английски с домакините, пакетираме раницата за градски поход и тръгваме. Вече е тъмно. Паркирането на брега на Дунав по това време на денонощието е безплатно. :-)

 

Снимам една църква за ориентир къде сме си оставили колата. 

Ето ги момчетата, след дългото возене готови да тичат! Малките хукват с бясна скорост напред.

 

Препускаме по дунавската алея, качваме се на един от мостовете да гледаме как минават корабчетата отдолу (и двете малки момчета са възхитени). За късмет от хазяина сме получили ресто във форинти и успяваме да се повозим на въжената железница. Отгоре се разкрива гледка. 

Продължава тичането из града, двете момчета са като вихър, който се върти във всички посоки. Минаваме покрай красиво осветени сгради, снимаме бързо, докато не са избягали малките.

Накрая обратно в пансиона, малка вечеря и лягане. Утре към Австрия! Още и още пътуване. Минаваме и през Германия, припомням си места, където ме е водила приятелката Ева преди много години. Каква радост, когато на хоризонта се явяват алпийските гледки! 

Спирка в Германия за разходка. Живописни пасища с крави, синьо небе, топло слънце, мамещ черен път напред - ах, каква радост след дългото седене в колата!

Вървим напред смело. Крави ли? Не, бикове са и се засилват застрашително към нас. Превъзхождат ни числено, оттегляме се със съжаление.

Правим приятен пикник на капака на колата и пак на път! Ниското слънце жестоко блести в очите на шофьорите, в някои участъци всички коли пъплят, вървим съвсем бавно. Накрая влизаме пак в Австрия, вече напредваме, напредваме, минаваме най-сетне Инсбрук, по радиото звучат йодлери и баварски бирени песни. Тъмно е, когато достигаме крайната цел, Зелрайн. Лутаме се кратко време, докато намерим къщата на нашия приятел Герхард. Радостно посрещане, облекчение, отпускане, кратка вечеря с кисело мляко и сандвичи. Внасяме багажа, децата тичат, тичат, тичат из цялата къща. Накрая лягаме в топлината на пухени бели вълнени завивки, навън шуми буйната река. Така е хубаво, че се върнах на това прекрасно място след цели 8 години!
Има кой да бди над съня ни.
 

На другия ден слънце и уютна закуска. Подреждаме багажа, изпращаме Иван на конференция, а ние с децата оставаме в Зелрайн. Приключения зоват. За тях - в следващата серия.