On the road (1)

10 дни, 3500 километра с кола през 7 държави. С двете деца (на 5 и половина и почти на 2). Не бях убедена, че това е възможно. :-) Е, възможно е, и още как!
Тръгваме в една тъмна октомврийска сутрин, колата натъпкана с багаж, както подобава, децата будни и бодри, макар че сме ги вдигнали в 6.30, готови да бушуват и вилнеят. Запасили сме се с храна, джунджурии за игра, още храна, приказки за слушане, музика, карти, пътеводители. Вълнуваме се от пътя напред. Показвам на Ясен по картата откъде ще минем.
По пътя спираме често, децата играят. Харесва ми, че в БГ и Сърбия по бензиностанциите има детски площадки. Липсваха ни по-нататък.

Преминаваме както винаги с радост през Драгоман, гледаме в далечината Чепънския рид (жалко, че точно сега не можем да идем на Блатото - но и това ще стане), влизаме в Сърбия лесно и бързо, караме през винаги зашеметителната Сичевачка клисура, през уютния сръбски countryside, Белград, напред, напред. Мостът на Дунав, където преди години на път за страната на дроплите видяхме хилядното жеравово ято, събужда вълшебни спомени.
На границата с Унгария удряме на камък. Помня как през 2005-та я минавах с един автобус, колкото чакахме тогава, толкова чакаме и сега - много. Не се влиза току-тъй в ЕС-то (че и в Унгария!).Децата започват да правят муцуни, обзема ги неудържим смях, няма какво друго да се прави, затова снимаме муцуни и чакаме, чакаме...

 

 

 

Накрая най-сетне идва нашият ред. Унгария, ура! Спираме за винетка, веднага един съмнителен тип идва да ни мие стъклата. Не даваме! Типът ни отправя нещо, звучащо като унгарска ругатня, и се оттегля. Леко сме resentful към унгарците в този момент. :-) 

Пътуваме из равната земя, Ясен пита колко още остава, има ли още много. Има, има...Иван го съветва да заспи, та като се събуди, да сме вече пристигнали. Ясен заспива. Събужда се, когато стигаме Будапеща. Навигаторът ни води из града, снимаме от колата. 

Харесва ни това, което виждаме. Минаваме по моста Маргит, толкова е красив Дунав с всичките елегантни сгради по бреговете. Намираме малкия смешен пансион, говорим на немско-английски с домакините, пакетираме раницата за градски поход и тръгваме. Вече е тъмно. Паркирането на брега на Дунав по това време на денонощието е безплатно. :-)

 

Снимам една църква за ориентир къде сме си оставили колата. 

Ето ги момчетата, след дългото возене готови да тичат! Малките хукват с бясна скорост напред.

 

Препускаме по дунавската алея, качваме се на един от мостовете да гледаме как минават корабчетата отдолу (и двете малки момчета са възхитени). За късмет от хазяина сме получили ресто във форинти и успяваме да се повозим на въжената железница. Отгоре се разкрива гледка. 

Продължава тичането из града, двете момчета са като вихър, който се върти във всички посоки. Минаваме покрай красиво осветени сгради, снимаме бързо, докато не са избягали малките.

Накрая обратно в пансиона, малка вечеря и лягане. Утре към Австрия! Още и още пътуване. Минаваме и през Германия, припомням си места, където ме е водила приятелката Ева преди много години. Каква радост, когато на хоризонта се явяват алпийските гледки! 

Спирка в Германия за разходка. Живописни пасища с крави, синьо небе, топло слънце, мамещ черен път напред - ах, каква радост след дългото седене в колата!

Вървим напред смело. Крави ли? Не, бикове са и се засилват застрашително към нас. Превъзхождат ни числено, оттегляме се със съжаление.

Правим приятен пикник на капака на колата и пак на път! Ниското слънце жестоко блести в очите на шофьорите, в някои участъци всички коли пъплят, вървим съвсем бавно. Накрая влизаме пак в Австрия, вече напредваме, напредваме, минаваме най-сетне Инсбрук, по радиото звучат йодлери и баварски бирени песни. Тъмно е, когато достигаме крайната цел, Зелрайн. Лутаме се кратко време, докато намерим къщата на нашия приятел Герхард. Радостно посрещане, облекчение, отпускане, кратка вечеря с кисело мляко и сандвичи. Внасяме багажа, децата тичат, тичат, тичат из цялата къща. Накрая лягаме в топлината на пухени бели вълнени завивки, навън шуми буйната река. Така е хубаво, че се върнах на това прекрасно място след цели 8 години!
Има кой да бди над съня ни.
 

На другия ден слънце и уютна закуска. Подреждаме багажа, изпращаме Иван на конференция, а ние с децата оставаме в Зелрайн. Приключения зоват. За тях - в следващата серия.

В един есенен ден отдавна, когато Ясен беше на три, се разхождахме заедно в парка, събирахме листенца и кестени, и аз му разказвах какви неща се случват през есента – листата на дърветата стават жълти и червени и кафяви, после опадват, птичките отлитат на юг, дните стават по-къси... „И прасенцата започват да си строят къщички”, допълни Яската.

...

Явно есента вече е настъпила, защото прасенцата започнаха да строят къщички.

Вчера сутринта прасенцата заедно с майка си ходиха да търсят дюли под тайнственото дюлено дърво в гъсталака над поляната. Намериха 5 дюли и си построиха колиба от клони, леко рехавка, но уютна.

На обед прасенцата се върнаха в двора, пресякоха рекичката и на отсрещния бряг си заформиха къщичка между преплетените храсталаци и дървета, където обядваха, поседнали на върбови пънчета. Почерпиха се с лют унгарски салам, маслинки и топено сирене.

В ранния следобед прасенцата се прибраха в къщата и измежду опитите на майка си да прокара сред тях идеята за следобедно спане сколасаха да си направят къщичка под бюрото с покривката от леглото, включиха си солната лампа и го удариха на конспиративна игра с лего и дървени трупчета.

В по-късния следобед прасенцата помогнаха на майка си да простре част от прането, след което скоропостижно се укриха под стряхата на къщата, за да не ги намокрят 6-те капки дъжд, които паднаха по това време на деня. Криенето под стряхата премина в бясно строене на четвъртата къщичка, която съвсем по есенному съдържа гумени ботуши и чадър. След нанасянето прасенцата закусиха с овесени бисквити върху своята маса (обърнат леген).

Очакваме с напредването на есенния сезон строителната дейност да продължи със същите неудържими темпове. Бащата на прасенцата беше забелязан да гради основите на мистериозна конструкция насред двора. Ако тенденциите се запазят, съществува сериозна вероятност майката на прасенцата да мигрира на юг, по-далеч от строителните площадки.

Прасенцата поставят табелки

Спомен за слънце

Малка ода в картинки за Тасос, който тази година ни подари 10 дни истинско лято. На къмпинг Пефкари с голяма група приятели и познати, с нова палатка, в която имаше място за всичкия ни багаж :-). Слънце, южно безгрижие, детски игри, приятен чергарски живот - ммм, да, няма как, догодина пак! :-)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Мисли по повод 15 септември

Преди 20-тина години на тази дата сигурно щях да проскърцвам тихо със зъби при мисълта, че ваканцията е свършила и омразното училище пак започва. Днес ми е много приятно, че 15-ти септември е просто един обикновен ден, в който не се случва нищо специално. Съседите режат дърва, децата се разхождат наоколо, кокошките тихичко си кудкудякат и ровичкат из калта, слънцето се показва между облаците. Приятно и мирно е тук, на село.

Жалко е, че спомените ми от училище са с оттенък предимно на досада, отегчение и раздразнение. Толкова различно е това усещане от въодушевлението, което изпитва човек, когато наистина научи нещо ново, нещо истинско, важно и вълнуващо. Леко ме е яд на училището, че през огромна част от времето заместваше свежестта на откривателството с монотонност и каканижене и сивота.

Вчера си мислех за тези неща, защото за пореден път в живота ми ми се случи да прочета текст, който ми показа колко погрешни са нещата не само в местната училищна система, а и на разни други места по света. Ценното е, че този текст не е просто критичен, посочващ с пръст недостатъците на училищното образование, а е пълен с нови за мен и въодушевяващи мисли и идеи. Темата е преподаването на математика в американските училища, на пръв поглед не особено интересна тема, но си струва да се прочете от всеки, който има отношение към училищното образование.

Ето това е началото на заешката дупка (как попаднах там, не е важно :-)). Оттам полюбопитствах да прочета есето на Пол Локхарт, за което става дума в текста, “A Mathematician’s Lament” (ето тук има pdf, конвертирах с Calibre в mobi и сега чета на Киндъла). Еее, супер готин текст. Човекът, освен че е математик, умее и да пише. :-) На много пъти ми се случи да възкликвам „ДА! Това е! Точно така! My sentiments exactly! Brilliantly put!” Страшно ми допадат мислите на този математически Джон Холт. Ето тук има няколко представителни цитата. 

Признавам си, че не съм в състояние да изпадна в чаааак такъв възторг от математиката, че да я смятам за изкуство или за най-естественото човешко занимание, но не мога да отрека потенциала й да смайва, да дава криле на въображението и да води ума към забележителни простори. Математиката наистина може да бъде възхитителна. Жалко, че в училище ни я пробутват в такава съсухрена форма и с такова неприятно отношение. И жалко, че по същия начин ни пробутват цял куп области на знанието и реалността, до такава степен лишени от жизнения си сок, че направо присядат на душата.

Та днес, на 15 септември, съм много доволна, че мога да си седя, да чета есето на Локхарт, да слушам дъжда и да се ровя из всякакъв вид интересна информация, далече от скуката в училищните сгради. :-)