Тиквички в градината

Човек е това, което яде

Много хора са ме обвинявали (шеговито), че често и много говоря за храна, и че всички теми за разговор при мен някак се извъртат в хранителна посока. Има истина в това, няма да седна сега да лъжа :-). Знам например колко често ми се случва да описвам цветовете на нещата с хранителни думички – карамелено, шоколадово, тиквено, бананово, ванилено, пъпешово...За мен снегът през зимата винаги навява асоциация с блестяща захарна глазура, а ако е по-оскъден – с поръсена пудра захар.

Обичам храната. Обичам новите вкусове, имам известна склонност към експериментаторство, обичам да глезя себе си и хората около себе си с храна.

Не мога да се самоопределя като foodie обаче. Фудитата не само обичат храната, тя им е хоби. Както някои хора обичат да плетат или да играят футбол, други обичат да се занимават с храна. Да я готвят и ядат, да четат за нея, да гледат филми за храна, да ходят на кулинарни екскурзии, да проучват местни кухни, да обикалят магазините за деликатеси и кухненски потреби. Да участват в кулинарни предизвикателства от типа кой ще изпече най-много видове сладки преди Коледа.

Повечето хора не са такива. Храната за повечето от нас е нещо за напълване на стомаха. Ядем, както пием вода – за утоляване но потребността, без да мислим за нещото, което поглъщаме.

Тези мисли отдавна се въртят из главата ми. Някои от моите любими блогъри (Милето и Теа например) вече са писали и продължават да пишат по тази тема, и по този начин постоянно ме подсещат, ако забравя, че храната е важна. И то не само за оцеляването, а и за душевния мир. И аз като Милето, Теа и много други вярвам, че човек трябва да яде със съзнание и благодарност, да отделя внимание на това, което слага в устата си. Когато ядеш с отвращение или досада, или нетърпение, храната не ти дава това, което би ти дала, ако я приемаш като дар, грижиш се за нея и я уважаваш. И тук не е важно да ядеш само скъпи продукти, чието качество е гарантирано с безброй сертификати. Важното е да ядеш дори най-простия къшей хляб с радост от това, което този хляб прави за теб. Храната те прави силен и спокоен, дава ти няколко минути, в които можеш да се откъснеш от всичко, което те натоварва, да се погрижиш за себе си. Точно това е храненето – грижа за себе си.

Най-добрият пример, който ми хрумва, е времето, което преди две години прекарахме Иван в «отшелничество». Почти всеки ден ядяхме на закуска хляб с мед и чай, а на обяд и вечеря – хляб със салата ( домати, чушки, краставици, лук, босилек, зехтин) и сирене. Хляба си го печахме сами на жар. 

Един-два пъти си сварихме на огъня картофи и яхния с ориз, пекохме на жар чушки и картофи. Е, трябва да кажа, че никога не съм се чувствала по-добре от храната, която ям. Тази храна ни беше мила, защото си я приготвяхме сами, мислехме си за нея с радост, обичахме всеки хляб, който изваждахме от пепелта. Не помня вече колко продължи това, може би 2-3 седмици – и през това време не съм чувствала нужда от нищо друго. (Е, само веднъж-дваж ми се прияде шоколад :-), неизбежно за шоколадов наркоман като мен.) Тогава реших, че искам когато се върна в града, да запазя тази мисъл за храната. Да отглеждам, приготвям и ям храната с радост и обич и внимание.

Не би трябвало да е трудно, нали? Хората са го правили дълго време, защото не са можели иначе. Те са отглеждали храната си и са се борили за нея със стихиите. Затова са уважавали хляба и не са си позволявали да го похабяват. Никой не е изхвърлял храната, за която е работил с пот на челото. Хората са ценили всеки житен клас, всеки царевичен мамул. А в днешно време сме затрупани с храна, но не знаем как да се отнасяме с нея. Разполагаме с всякакви продукти, имаме достъп до храна винаги и навсякъде. Но колкото повече избор имаме, толкова повече грешни избори правим.

Не е ли глупаво?

Не е нужно всички да бъдем foodies, за да получаваме най-доброто от храната, която поемаме. Важното в случая е да мислим за храната, да я познаваме и да я готвим с радост, да я ядем с благодарност. Тя ще ни върне всичко хубаво, което влагаме в приготвянето и изяждането й, в стократен размер. 

Понеделник вечер в малък град

Шосето ни изведе извън нашия квартал/ село в ливадите, по черни пътища, насред липово ухание и затишие. Когато слънцето пада, цветовете стават по-ярки и човек сякаш се намира насред картина. Небето тук е широко-широко. Когато изкачим баира, пред нас изникват в пълно великолепие Витоша и Люлин, полята, облаците. Блоковете на София са далеч на изток. Понякога си казвам: "Ето това там е мястото, където НЕ живея". Казвам си го, защото ми е хубаво тук, насред дивото. И ми е толкова по-хубаво, защото много добре знам какво е да си там, на другото място.
Кучета лаят тук, щурци пеят, кукумявки се провикват внезапно в тъмното. Преди няколко седмици гледахме една такава нощна птица, кацнала на комина на съседната къща, малка тиха и свободна. Имаме жаби в двора, които през половината нощ надуват бузи като тромпетисти. Пълно е със звуци. И в градината ни скитат таралежи.
Вечерта в малкия град и селските му квартали е спокойна и весела, децата наизлизат с колелата, а родителите, бабите и дядовците се мотаят по улиците, приказват си, прибират пуйките и кокошките. Бирата е особено вкусна по това време. Котките са особено бързи. Нощта е особено близо - и е истинска, тъмна, с голяма луна, с много звезди.
Харесва ми да изпращам деня някъде по черните пътища, където припяват кукувиците и коприварчетата. Да сме с Ясето сами сред тревите. И понякога с Иван. Да слушаме цвъртенето на полските мишки по нивите и да берем цветя, много цветя.
Липата е далеч от нашия двор, но вечер усещам как ухае. Вечер всичко е по-близко и нежно отвсякога. Вечер песните на косовете и славеите се разнасят на километри далеч. Шептят тревите.
....

Понеделник сутрин в малък град

Току-що се прибрахме от сутрешно шляене по улиците и сме завладени от енергията на понеделника. :-) Свеж вятър ми напомня за морето, улиците са слънчеви и весели. Наизлезли са сума хора с метли, почистват си бордюрите през къщите и дворовете, а в самите дворове плющи простряно чисто пране, оранжеви дебели котаци се пекат на слънцето, шаренеят цветя. Местните врабци имат парламентарно заседание и дебатите са много оживени. Младите щъркели стоят в гнездото и поглеждат какво става по улицата. Лястовиците префучават през яркото небе с умопомрачителна скорост, а сега тъкмо погледнах към върбата и видях едно ярко жълто петно, което се скри в листата – мъжка авлига. Голяма шетня навсякъде. Пищно лято, още свежо в тази част на деня. Слънцето тепърва ще напича.

В хубавия затревен двор под моста блестят оранжеви гайлардии и невени – толкова ярки, че почти болят очите от тях. :-) В такъв ден на човек му иде само да подскача по улицата като съседските деца, да чопли с пръчка пръстта край бордюрите, да зяпа щъркелите и да се радва на синьото небе.

Пълно е с НЕЩА – възможно най-хубавите дарове на зеленото лято – и сега му е времето за радост и песен, за лупинги и развени коси! В такива дни имам много сила да мечтая.

„Гррр”, каза Ясето. Това означава нещо като „Колко е хубаво!”