Наскоро
някой ми се оплакваше, че не обича зимата.
Дълго време и аз бях убедена, че зимата
ми е най-нелюбимият сезон, особено
февруари, който в едни по-стари времена
носеше само най-отвратителна киша и
езера по софийските улици. Ненавиждах
тежките мъгли, които захлупваха Софийското
поле, еднообразното, празно белезникаво
небе, усещането, че всичката тази сива
студенина няма и няма край.
Не знам какви са били някога тукашните зими. Познати ми разказват, че Янтра е замръзвала и са се пързаляли по леда. Преди 15 години наши приятели се преместиха да живеят в района и се видяха в приключение посред -20-градусов студ. Сега такива неща няма. Няма сняг. Донесохме си от Банкя две шейни, вече пета година стоят на склад под навеса, едната я ползваме за пейка. Преди 2-3 години един ден наваля толкова сняг, че момчетата успяха да построят забележително иглу. По-малките от тях стояха вътре изправени. Още на следващия ден иглуто се стопи цялото, не остана и следа.
Сега понякога поръсва снежец, но не успява да натрупа. Преди няколко дни паднаха около 48 снежинки. Красиви бяха, действително. Но в крайна сметка в това десетилетие зимите са други. И са ми любими. Обичам тишината, която излъчват зимните простори. Пейзажът е притихнал в деликатни цветове, някои от които се виждат само при определена светлина. Лесно може да ни се стори монотонен и заспал. После човек се вглежда и вижда мишелов, застанал на пост на крайпътна топола, сива сврачка, грейнала с ослепително бяла гушка, групичка сърни посред полето, шашардисани фазани, излитащи с тежко пърпорене, орехче, което се щура като мишок из храстите и изведнъж пропява със звънък глас. Над двора ни минават гарвани, понякога и лебеди, провикват се чапли, веднъж прелетяха и ято диви гъски. Привечер се разпяват улулиците и кукумявките, чакалите надават истеричен вой. Излиза, че всичката тази сънена пустош всъщност гъмжи от живот. Намираме следите на дивите зайци, а ако имаме късмет, ги виждаме да се спасяват от нас с паническо бягство. И дори под земята има навалица – слепите кучета неспирно шетат и правят нови и нови купчинки пръст.
Когато зимата достигне средата между декемврийското слънцестоене и пролетното равноденствие, започват да изникват и първите цветенца. И всяка пролет радостта от тях е огромна. Голяма утеха е смяната на сезоните и увереността, че отидеш ли на Кайряка през февруари, ще намериш изобилие от кокичета и лилави минзухари. Както е рекъл класикът, животът продължава вечния си мъдър кръговрат. Не мога да се нарадвам на тези малки цветчета, които предвещават страхотния изблик на живот и пищност през април и май, всеобщото разцъфване и разлистване. Но докато дойде времето на цъфтежа, ще се радвам и на тази наша уравновесяваща, съзерцателна зима, пълна с приказни изненади.
