Наскоро в една книжарница неведома случайност ме заведе при
книга със заглавие „Това изкуство на поезията”. За Борхес чух за пръв път от
Любо Терзиев на упражненията по литература на Реставрацията, 18-ти век и
Романтизма. Оттогава все се каня да прочета нещо негово, ама не стигах дотам. Този
път обаче усетих зова на неизбежното и взех в ръка тънката книжчица.
Тя е сборник от шест лекции за поезията, изнесени от Борхес в
Харвард през 60-те години на миналия век. Аз не съм силно литературоведски настроен човек, но тези лекции ги изчетох светкавично и с огромно доволство и
наслада. Ето, рекох си, така трябва да се говори за поезията. С лично
отношение, с влагане не само на мисъл, а и на душа. Слушала съм лекции по литература
от най-различни преподаватели и понякога съм се чудила как е възможно някои от
тях по такъв безстрастен начин да разчоплят вълшебствата от думи, създадени от
великите поети. За разлика от тези вчирозени академични типове Борхес явно е
приемал поезията много лично. Изживявал я е, тя е била част от
неговата същност. Като четях думите му, се чувствах уютно, като в разговор със
стара литературна сродна душа. Идеше ми да подчертавам с червено с две дебели черти,
танцувах си мислено около думите и идеите, час по час възкликвах на глас. Ей
такива неща трябва да четат хората, когато изучават литература!
Направо е жалко, че лекциите са издадени чак 30 години след
изнасянето им, а на български са издадени едва преди две години. Щяха да са ми много
вдъхновяващи по време на следването – но нищо, важното е, че стигнаха до мен.
Борхес на няколко пъти споменава баща си и разказва как той
му е чел поезия (например сонетите на Кийтс), когато е бил малък: „Може би
истинската тръпка, която съм изпитал от тези стихове, лежеше в онзи далечен
момент от моето детство в Буенос Айрес, когато за пръв път чух баща си да ги
чете на глас. И когато фактът, че поезията, езикът, не е само канал за
общуване, но би могла да бъде страст и радост – когато това ми се разкри, едва
ли разбирах думите, но усещах как нещо става с мен. Не само с ума ми, но с
цялото ми същество, с плътта и кръвта ми.” (Преводът е на Ангел Игов, изд.
„Сиела”.)
Познато ми е това усещане – възторжена наслада, омагьосване
от думите, от музиката на езика. Замислих се защо тези дни толкова рядко чета
поезия на децата си, пък и на себе си също. Наистина не е толкова важно да
разбираш всяка дума. Поетите, подобно на дърветата :-), говорят на език, който
може да бъде разбран от всички.
Неизбежно в главата ми изниква свидна картина – нощ на
гарата във Ферандина, Франческа и Косимо ме изпращат на нощния влак за Рим с
книжка с италианска поезия. Опитаха се да ми превеждат, но точно тогава вълшебството
не беше в значението на думите, а в звученето им и в съкровеността на момента.
Да, ето това беше един съвършен поетичен момент. И да, поезия трябва да се чете
– навсякъде и по всяко време. :-) Благодаря на Борхес, че ми припомни.
