В Зелрайн бях ходила преди 8 години (осем ли минаха? еха!) и
този октомври преоткрих грандиозното великолепие на алпийските гледки там. Това
е планина, различна от всички други, която ме кара да се чувствам дива и
свободна, примамва ме неустоимо да се катеря по стръмните зелени пасища, по
каменистите пътеки, нагоре.
И все пак първият ден не беше за разходка – бях щастлива
просто да седя на слънце край буйната река, докато децата ровеха доволни в един
пясъчник с чудесен мокър пясък.
Припомнях си усещането отпреди, усещането да съм на това
мирно, специално място, свързано с толкова красиви гледки, незабравими
приключения, светли мисли, споделени с приятели. И беше интересно и прекрасно
усещането за Сега-то, с децата, в едно планинско безвремие, обещаващо още
красота и радост.
Есенни сенки, слънце, брилянтно синьо небе, далечни остри
върхове, песента на реката в ниското. Спомням си сега и ми става едно такова
приказно, приказно. Чудесно е да отидеш на гости на планината.
И на Герхард също. Той ни подслони щедро, остави ни да вършеем из къщата му на воля, да ровим из хранителните му запаси и да търчим из стаите, развесели ни, разходи ни из планината в снега, подари ни тихи часове и топли мисли.
С Нинчето както преди осем години се разходихме до
водопадчето, постояхме под дърветата и пихме чай, хрупахме курабийки.
Особено
място, толкова близко и достъпно, току до пътя, а човек там се чувства като в
първичен, таен и далечен горски кът, където витаят някакви вечни сили. Там бях
точно същата като преди години – истинска, жива, четяща знаците, разбираща
шепота. Там някъде започва път към вълшебното Отвъд. Ще отида пак да го
потърся.
Децата също намериха своята Жива Вода – леденостудена,
идваща някъде от високото – и спряха да я погледат. Стояха дълго, дълго – тези
две момчета, които рядко остават неподвижни и мълчаливи, пред тази струя
направо застинаха. Чудо е водата, и децата го знаят.
Децата ме очароваха с бодрото си желание да бродят и
изследват непознатите пътеки – почти безропотно се катериха по най-стръмното
пасище, от което чак глезените болят, после весели се втурнаха по горска пътека
сред мъхове, листа и гъби, после по тревичката надолу и надолу.
Видяхме и снега. Един ден цветовете избледняха, дойде мъглата, заваля и пак беше красиво. С Герхард побродихме в снега, гледахме променената планина, радвахме се на ледените висулки, на белотата, на свежия студ.
...........
И накрая Иван се върна, и отново тръгнахме на път.
