On the road (1)

10 дни, 3500 километра с кола през 7 държави. С двете деца (на 5 и половина и почти на 2). Не бях убедена, че това е възможно. :-) Е, възможно е, и още как!
Тръгваме в една тъмна октомврийска сутрин, колата натъпкана с багаж, както подобава, децата будни и бодри, макар че сме ги вдигнали в 6.30, готови да бушуват и вилнеят. Запасили сме се с храна, джунджурии за игра, още храна, приказки за слушане, музика, карти, пътеводители. Вълнуваме се от пътя напред. Показвам на Ясен по картата откъде ще минем.
По пътя спираме често, децата играят. Харесва ми, че в БГ и Сърбия по бензиностанциите има детски площадки. Липсваха ни по-нататък.

Преминаваме както винаги с радост през Драгоман, гледаме в далечината Чепънския рид (жалко, че точно сега не можем да идем на Блатото - но и това ще стане), влизаме в Сърбия лесно и бързо, караме през винаги зашеметителната Сичевачка клисура, през уютния сръбски countryside, Белград, напред, напред. Мостът на Дунав, където преди години на път за страната на дроплите видяхме хилядното жеравово ято, събужда вълшебни спомени.
На границата с Унгария удряме на камък. Помня как през 2005-та я минавах с един автобус, колкото чакахме тогава, толкова чакаме и сега - много. Не се влиза току-тъй в ЕС-то (че и в Унгария!).Децата започват да правят муцуни, обзема ги неудържим смях, няма какво друго да се прави, затова снимаме муцуни и чакаме, чакаме...

 

 

 

Накрая най-сетне идва нашият ред. Унгария, ура! Спираме за винетка, веднага един съмнителен тип идва да ни мие стъклата. Не даваме! Типът ни отправя нещо, звучащо като унгарска ругатня, и се оттегля. Леко сме resentful към унгарците в този момент. :-) 

Пътуваме из равната земя, Ясен пита колко още остава, има ли още много. Има, има...Иван го съветва да заспи, та като се събуди, да сме вече пристигнали. Ясен заспива. Събужда се, когато стигаме Будапеща. Навигаторът ни води из града, снимаме от колата. 

Харесва ни това, което виждаме. Минаваме по моста Маргит, толкова е красив Дунав с всичките елегантни сгради по бреговете. Намираме малкия смешен пансион, говорим на немско-английски с домакините, пакетираме раницата за градски поход и тръгваме. Вече е тъмно. Паркирането на брега на Дунав по това време на денонощието е безплатно. :-)

 

Снимам една църква за ориентир къде сме си оставили колата. 

Ето ги момчетата, след дългото возене готови да тичат! Малките хукват с бясна скорост напред.

 

Препускаме по дунавската алея, качваме се на един от мостовете да гледаме как минават корабчетата отдолу (и двете малки момчета са възхитени). За късмет от хазяина сме получили ресто във форинти и успяваме да се повозим на въжената железница. Отгоре се разкрива гледка. 

Продължава тичането из града, двете момчета са като вихър, който се върти във всички посоки. Минаваме покрай красиво осветени сгради, снимаме бързо, докато не са избягали малките.

Накрая обратно в пансиона, малка вечеря и лягане. Утре към Австрия! Още и още пътуване. Минаваме и през Германия, припомням си места, където ме е водила приятелката Ева преди много години. Каква радост, когато на хоризонта се явяват алпийските гледки! 

Спирка в Германия за разходка. Живописни пасища с крави, синьо небе, топло слънце, мамещ черен път напред - ах, каква радост след дългото седене в колата!

Вървим напред смело. Крави ли? Не, бикове са и се засилват застрашително към нас. Превъзхождат ни числено, оттегляме се със съжаление.

Правим приятен пикник на капака на колата и пак на път! Ниското слънце жестоко блести в очите на шофьорите, в някои участъци всички коли пъплят, вървим съвсем бавно. Накрая влизаме пак в Австрия, вече напредваме, напредваме, минаваме най-сетне Инсбрук, по радиото звучат йодлери и баварски бирени песни. Тъмно е, когато достигаме крайната цел, Зелрайн. Лутаме се кратко време, докато намерим къщата на нашия приятел Герхард. Радостно посрещане, облекчение, отпускане, кратка вечеря с кисело мляко и сандвичи. Внасяме багажа, децата тичат, тичат, тичат из цялата къща. Накрая лягаме в топлината на пухени бели вълнени завивки, навън шуми буйната река. Така е хубаво, че се върнах на това прекрасно място след цели 8 години!
Има кой да бди над съня ни.
 

На другия ден слънце и уютна закуска. Подреждаме багажа, изпращаме Иван на конференция, а ние с децата оставаме в Зелрайн. Приключения зоват. За тях - в следващата серия.