По едно време ни беше станало студено и Иван се замечта за топлите страни. Дълго време ми приказваше за Тунис, Израел и Египет. И проверяваше цените на полетите. След което в Египет наваля сняг (за първи път от сто и не знам колко години насам) и ние за пореден път заключихме, че се намираме на правилното място в правилното време.
След това обаче ни стана топло. Хубаво - баба Зима отиде да види пирамидите, обаче ние тука останахме in limbo между есента и пролетта - един такъв никакъв сезон, който не може да вземе решение какво точно време да ни сервира и затова запазва досаден неутралитет. Или по-скоро се опитва да угоди на всички. И както винаги в такива случаи, не успява.
Този януари направо ни побърка, честна дума. Сума време тънахме в мъгла, и то каква! След което взеха да се редуват слънчеви дни, в които стояхме в оранжерията по тънки блузи и се потяхме, с облачни сиви сухи и облачни сиви дъждовни. Кокичета и иглики цъфнаха, синигерите се разпяха. А преди два дена, докато децата си играеха в пясъчника в оранжерията, преживяхме гръмотевична буря. С дъжда му и всичкото му. Под найлона беше супер забавно - страшен тропот от дъжда, вой от вятъра, гръмотевичен трясък в далечината. И понеже тъкмо четяхме "Магьосникът от Оз", Ясен взе да си представя как вятърът ще ни дигне с оранжерията и ще ни отнесе.
Нда, гръмотевичната буря беше вече капакът на януарската лудница. Или не съвсем. На щурия януари му остана само едно нещо неизпробвано. Днес най-сетне се сети, че е зимен месец. Ура!
И понеже толкова дълго чакахме снега, сега три сантиметра покривка ни стигнаха, за да се изпързаляме едно хубаво отзад на поляната. Имаме безумния късмет пързалката да ни е точно зад къщата. :-) Естествено, че ще искаме сняг! На трите сантиметра возих Яската с шейната и го пързалях по стръмното (на моменти по сняг, на други - по кал), возих Вихри и той се смя, след което се изсипа от шейната и пак се смя. И имаше безброй "Мамо, хайде пак! Хайде пак!"
Хайде пак, януари! Искаме си зимата!
25 януари 2014
21 януари 2014
Гъста топла супа
Родителите ми не понасят кремсупа. Целият ми младежки живот е прекаран в кремсупено лишение.
Спомням си как веднъж с най-добрата ми приятелка от гимназията ходихме на гости при баба ми. Баба ми се беше постарала като за истински гости, беше сготвила вкусно и обилно, като първото ястие беше картофена кремсупа с крутони. Ето това беше моментът на просветление. Защо, рекох си аз, вкъщи никой не готви такива неща?
По-късно започнах да се възползвам от стоенето сама вкъщи преди/след училище, за да си готвя манджи по свой образ и подобие, включително едни възхитително гъсти кремообразни супи, които биха накарали родителите ми да придобият леко отчаян преглъщащ вид. А сега, като имам собствена кухня, любовта ми към пасираните супи се развихри с пълна сила. Вярно, че май вкъщи аз оставам най-големият любител на тези супи с частична и не тъй бясно ентусиазирана (но все пак) подкрепа от Иван и Вихри, обаче нищо не може да ме спре. Пасирам всякакви зеленчуци. Точка по въпроса.
Повечето супи имат подозрителен оттенък, нито кафяв, нито никакъв - просто цвят на нещо смляно. Други обаче са толкова цветни, че чак подозрителни. :-) Най-покъртителна беше супата от грах, за която Иван каза, че прилича на супа от Шрек. :-) И наистина - такъв зелен цвят, все едно се е намесила Бриджет Джоунс (макар че тя е май повече по сините супи). Особено ярки са и супите от цвекло и от тиква - горещи цветове, които са ни дадени, за да ни топлят, докато слънцето отсъства. Обичам и най-лятната - доматената - варена или сурова (гаспачото е нещо гениално за горещите дни), винаги е неустоима.
Напоследък мъглата силно ме вдъхнови за кремообразни супи. Наличието на тиква в къщата неизменно води до появата на тенджера с оранжева супа, ухаеща силно на джинджифил. Червената леща също все ме зовеше от килера. Пюрирах я с моркови и целина. А наскоро един карфиол заедно с няколко картофа се превърна в бяла пухкава топлина, излъчваща дъх на индийско орехче. В супата понякога пускам крутони, препечени с безбожни количества масло, задушени зеленчуци, топчици масло или кубчета кашкавал, а понякога ръся с пармезан.
Любимото ми е, че мога да си направя една чудна хранителна и стопляща супа дори само от картофи, а комбинациите от варива и зеленчуци са безкрайни. Празът е чест участник сега, а скоро може би ще нападна и спанака в оранжерията. Гъбената супа не е типичната, защото се сгъстява, а не се пасира - но и тя ми е любима.
Единствената пасирана супа, към която не изпитах мигновена страст, беше от печени чушки - но вероятно и тя с правилните подправки ще ме омае.
Сега съм набелязала царевицата, морковите, комбинацията от целина и броколи, а също и бобената. За по-нататък - авокадото, марулята и копривата. И пилешката супа. И рибената. Аспержите и кестените ще ги оставя за накрая, когато вече нищо не ми хрумва.
Ако някой се сеща за още нещо, подлежащо на пюриране, нека сподели. :-)
Спомням си как веднъж с най-добрата ми приятелка от гимназията ходихме на гости при баба ми. Баба ми се беше постарала като за истински гости, беше сготвила вкусно и обилно, като първото ястие беше картофена кремсупа с крутони. Ето това беше моментът на просветление. Защо, рекох си аз, вкъщи никой не готви такива неща?
По-късно започнах да се възползвам от стоенето сама вкъщи преди/след училище, за да си готвя манджи по свой образ и подобие, включително едни възхитително гъсти кремообразни супи, които биха накарали родителите ми да придобият леко отчаян преглъщащ вид. А сега, като имам собствена кухня, любовта ми към пасираните супи се развихри с пълна сила. Вярно, че май вкъщи аз оставам най-големият любител на тези супи с частична и не тъй бясно ентусиазирана (но все пак) подкрепа от Иван и Вихри, обаче нищо не може да ме спре. Пасирам всякакви зеленчуци. Точка по въпроса.
Повечето супи имат подозрителен оттенък, нито кафяв, нито никакъв - просто цвят на нещо смляно. Други обаче са толкова цветни, че чак подозрителни. :-) Най-покъртителна беше супата от грах, за която Иван каза, че прилича на супа от Шрек. :-) И наистина - такъв зелен цвят, все едно се е намесила Бриджет Джоунс (макар че тя е май повече по сините супи). Особено ярки са и супите от цвекло и от тиква - горещи цветове, които са ни дадени, за да ни топлят, докато слънцето отсъства. Обичам и най-лятната - доматената - варена или сурова (гаспачото е нещо гениално за горещите дни), винаги е неустоима.
Напоследък мъглата силно ме вдъхнови за кремообразни супи. Наличието на тиква в къщата неизменно води до появата на тенджера с оранжева супа, ухаеща силно на джинджифил. Червената леща също все ме зовеше от килера. Пюрирах я с моркови и целина. А наскоро един карфиол заедно с няколко картофа се превърна в бяла пухкава топлина, излъчваща дъх на индийско орехче. В супата понякога пускам крутони, препечени с безбожни количества масло, задушени зеленчуци, топчици масло или кубчета кашкавал, а понякога ръся с пармезан.
Любимото ми е, че мога да си направя една чудна хранителна и стопляща супа дори само от картофи, а комбинациите от варива и зеленчуци са безкрайни. Празът е чест участник сега, а скоро може би ще нападна и спанака в оранжерията. Гъбената супа не е типичната, защото се сгъстява, а не се пасира - но и тя ми е любима.
Единствената пасирана супа, към която не изпитах мигновена страст, беше от печени чушки - но вероятно и тя с правилните подправки ще ме омае.
Сега съм набелязала царевицата, морковите, комбинацията от целина и броколи, а също и бобената. За по-нататък - авокадото, марулята и копривата. И пилешката супа. И рибената. Аспержите и кестените ще ги оставя за накрая, когато вече нищо не ми хрумва.
Ако някой се сеща за още нещо, подлежащо на пюриране, нека сподели. :-)
05 януари 2014
Коледните сладки
Тази година пак спазихме традицията. Тя започна нейде в далечните дни, когато учех немски в гимназията и си мечтаех за немските коледни базари, греяното вино, захаросаните бадеми и Plätzchen, коледните курабийки. Аз все още не съм виждала на живо истински коледен базар (освен ако не броим този в София). Но пък курабии! С майка ми се вживяхме в темата и от онези отдавнашни времена всяка година преди Коледа се събираме на сладка приказка и пекарство. Ние двете печем основните количества, после аз допълвам, понякога с участието на Ясен и Иван.
Тази година пак се придържахме към многократно изпитани рецепти - меденки, кантучини, бахарени сладки. А пък аз допълнително изпробвах три рецепти, които също много ми харесаха: меденките от "Малка книжка за Коледа" на Ирина Катеринска (те са по-скоро масленки с мед, отколкото най-типичните медени сладки), ментово-шоколадените сладки и рецептата за джинджифилови къщички и свещници (макар че не правих нито къщички, нито свещници, просто курабии в различни форми) на Ирина Купенска. Ментовите станаха много свежи и приятни, а другите имат чудесен джинджифилово-меласен вкус. Досега не бях правила сладки с меласа и ефектът ми хареса.
Повечето се раздадоха и изядоха, останаха по няколко от меденките и от меласените. За следващата Коледа мисля да изпробвам още нови рецепти. :-)
Абонамент за:
Публикации (Atom)