Яйца!

Новината вече остаря, хората около нас вече знаят, но няма как да не се похваля на всеослушание - нашите кокошчици, които близо четири месеца са част от нашето микроскопично стопанство, започнаха да снасят! Преди около две седмици забелязахме червената кокошчица Сабрина да седи върху тръстиковия полог и след това събрахме първите яйца!

  

Беше тържествен момент! Отпразнувахме с празнични бъркани яйца на филийка (за да има за всички хора). :-) Кокошките бяха подобаващо възхвалени и почерпени със сочни сливи. Черупките на първите яйчица си ги запазихме (издухани). :-)

Ето я и нашата дама Сабрина. Вдясно зад нея се вижда и мъничкият Нелюнс, който всяка сутрин води неравна певческа борба със съседските петли.

Засега яйцата доста unimaginatively ги ядем варени, на омлети и на палачинки, но в най-скоро време мисля да подходя по-сериозно към този въпрос. Все пак в "Децата на капитан Грант" Паганел разправяше, че знае 52 начина за приготовляване на яйца! Не бива да падаме по-долу.

Хей, благодарим ви, мили наши кокошчици!

Две братчета

Изобщо не мога да си представя какво е да имаш брат или сестра. Аз съм единствено дете, през цялото си детство съм се ширила сама в най-голямата стая в апартамента, винаги съм получавала всичкото родителско внимание, всичката родителска радост, всичкия родителски гняв, всичкото търпение. И всичката скука и досада, когато Големите си приказваха оживено за някакви си техни неща, а аз подтичвах зад тях, сама с мислите си.

Чудя се какво ли му е било на Ясен, когато се появи Вихри? Три години и половина Ясето беше нашето единствено, най-мило, най-прекрасно, най-любимо момченце. Моето момченце, което толкова обичах да гушкам, когато се събуди от следобеден сън с розови бузи и топли крачета. И изведнъж тези момченца, които обичам да гушкам, станаха две.

Насълзяват ми се очите, като си спомня моя Ясен, застанал смутен, объркан, радостен насред болничната стая, дошъл да види мама и новото бебе. Тогава за пръв път почувствах раздвоение, което често ме е спохождало в месеците след това. Как е възможно да обичам това малко бебе толкова много, колкото голямото момченце? И обратното? Ще мога ли? Как ще ги обичам едновременно? И аз бях и смутена, и объркана, и радостна.

Понякога беше ужасно трудно. Какво да правя, когато Вихри ме вика, пълзи към мен, а Ясен в същото време го избутва, иска да го гушна? Не достига място в майчината прегръдка. Опитваха се да ме разделят помежду си. Как става това? По половин майка за всеки от тях?

Сега се чудя защо съм се тревожила толкова. Гледам ги как търчат надолу по улицата, хванати за ръце, и съм спокойна. Те са приятели. Прегръщат се. Бият се, после се сдобряват. Обичат се. И майка им си остана цяла. :-)