Кокошарникът

Ето го на по-ранен етап. Основната конструкция е от стари дограми, опаковани с тръстика.

Иван строи, Вихри тества жилищните условия. Там, където е кацнал, очакваме след месец-два кокошките да започнат да снасят яйца. И тогава, охо! Ще има омлети, кремове, сосове, сладолед, баници, палачинки, eggnog (за зимата), сладкиши ("Агнеса", ммммм), майонеза и всякакви други яйчени благини!

Ето го кокошарника в завършен вид. Трябва само да се добоядиса.

Обитателите са петелът Нелюнс, симпатичните кокошки Сабрина, Ива, Флоренсия, Луна и Снежанка, и зайчето Бъти. На снимката липсват Снежанка и Бъти, но скоро мисля да им направя портрети. :-)

В тази вана живеят другите ни дворни домашни животни, калифорнийските червеи. Смилат всички кухненски отпадъци и правят тор.

Тръстиков материал за следващия ни строеж. :-)

Книжки

Остана ни една глава от "Малка къща в прерията". Аз съм я чела като малка, но за Иван, Яската и Вихри беше нова. На всички ни хареса. Докато четяхме другата книга от поредицата, "Малка къща в гората", Ясен се въодушеви на тема "старите времена" и си ми зъбите на свещи. :-)
Яската е на 5, но това не ни пречи да му четем книги, които уж са за по-голяма възраст. В много редки случаи се налага цензура, през повечето време се чете всичко наред.
Спим всичките в една стая с площ 9 квадрата, леглата ни заемат по-голямата част от нея. Леглото на В. е до нашето, през голяма част от времето той спи при нас, но понякога си спи и в неговото легло. Яската е в острещния ъгъл. Вечер си лягаме всички, Вихри се приспива с кърмене, Ясен се завива до брадичката, а Иван чете. Така сме изчели сума ти книги.
Всъщност четенето на глас започна още преди да се появи Яската в нашето семейство. После се засили, особено в периода, когато Ясен спря да суче и почна да се приспива следобед с мамино четене на глас. Чела съм му всичко, включително Джейн Остин на английски, но и доста детски книги. Груповото четене вечер го практикувахме дълго, докато Ясен беше по-малък, после малко позамря, а напоследък се осъществява в гореописания формат.
Ясен си пада особено много по Туве Янсон, но му харесаха и всякакви други книжки, част от които на мен са ми безкрайно любими. Астрид Линдгрен, разбира се - Пипи, Карлсон, Роня, Емил, някои сме ги чели по 3-4 пъти. Чели сме много пъти "Мечо Пух". А иначе - шарена смес - "Магьосникът от Оз", "101 далматинци", историите за Петсън и Финдъс, костенурчето Франклин, "Тайната градина", приказките на Биатрикс Потър (2-3 ги четем на английски, другите на бг), книжките на Макс Велтхаюс, една книга за влаковете (Ясен все приказваше за Джордж Стивънсън), "Пчеличката Мая", две от книжките за д-р Дулитъл...А Туве Янсон я препрочитаме рутинно всяка година. :-) Сега съм хвърлила око на "Малкия мъж" на Кестнер. Някои от тези книги вероятно не звучат подходящи за възрастта на Яската. Дори майка ми се учуди леко, като разбра, че сме чели "Роня" (пък тя не се учудва от нищо и никакво). Не виждам проблем. Ако Ясен нещо не разбира, пита.
Много ми харесва как внимателно слуша и попива. Понякога ни е шашкал с разни думи и изрази, които си е насъбрал от книгите и после ги използва съвсем на място. :-)
Цялото това занимание с четенето ми е безкрайно любимо. Такава сплотеност и забава има в тези вечерни часове. Знам, че и Вихри слуша, нищо че не разбира всяка дума. Духът и намерението са важни, пък и те хубавите книги докосват не само с думи, вярвам, че струи от тях красота отвъд думите, която достига дори до момченца на година и половина. :-) Че и по-малки.
На Яската отдавна съм му дала достъп до всякакви книги, да ги разлиства, колкото му душа иска. Не само детски. Сега постепенно ги давам и на Вихри. Още не сме съвсем готови, нито той, нито аз, та има тук-там жертви, но Вихри гледа как брат му прелиства и го прави и той, през повечето време е много внимателен и нито мачка, нито къса. Само понякога издивява и откъсва/смачква по някоя страница или пък мята книгите на земята, ако случайно не съм наблизо да го спра. Харесва ми как разглежда книги с тънки страници, как леко ги отгръща. Има си и от бебешките, твърдите, но не много на брой.
Днес си мислех, че е дошъл момента да върна повечето книги на ниската полица, за да могат децата да си ги разглеждат, когато поискат. Като складирам книгите някъде високо, Ясен не се сеща за тях. Искам децата да имат възможност да си вземат книжка по избор, а и да имат възможност да прибират книгите, като приключат с тях. Днес се изумих - щяхме да ходим до съседите за млякото, и Вихри, преди да потегли навън, хвана и прибра няколкото книги, които преди това беше извадил да разглежда. :-) Дано да прави така и в бъдеще. :-) Аз и Яската гледаме да даваме светъл пример.
Сега ми се въртят разни щури мисли в главата, читателски дневник за Яската, акаунт в Goodreads - ама хайде, тези неща по-нататък. :-) Забавни са, но не необходими. Сега с трепет очакваме Яската да започне да чете сам. Не го подръчквам. Покрай тези Jolly Phonics, дето ги учат в детската градина, Яската взе да си спелува думички - както си играе, чувам го как казва думите звук по звук. Прави го предимно на български. Дядо му по едно време го учеше на букви, после го караше да чете срички, но това се случва много рядко, защото нашите са все на село, пък и баща ми не се вживява чак толкова като учител по четене. Но нещата някак си се насъбраха и Ясен постепенно разчита все по-дълги думи. При последното ходене на село Ясен изровил старите ми комикси "Мики Маус" и взел да чете думички от типа на "прас", "тряс", "бум", "чук" и тем подобни. Разхилихме се с Иван, като разбрахме за това. :-)
Така, четенето на глас продължава и ще продължава вовеки веков, мисля, дори след като момчетата се оженят и заминат, закъдето там ще заминават. :-) А ако окьоравеем на дърти години с Иван, ще слушаме аудио книги.

Тирада относно играчките

Когато Ясен беше по-малък, имах много сериозни намерения по отношение на играчките – например да не допускам къщата да се задръсти с джунджурии, които детето не ползва, да намаля до минимум пластмасата (никакви играчки от PVC, моля!), да поддържам разнообразие (не само колички, колички и още колички). И както обикновено с добрите намерения, тези изтраяха до момента, в който чисто и просто ме домързя да ги прокарвам.

Факт е, че живеем във време на пластмасово изобилие, че магазини за играчки има бол, че те са претъпкани с какво ли не и съответно достъпът на децата до вещи е много по-лесен. Освен това навсякъде бъка от реклами и картинки, които карат децата да искат безспир. От време на време си мисля, че просто няма спасение - щом джунджуриите правят детето щастливо, хайде, от мен да мине, ще пусна и тая количка в къщата, пък после ще бъдем по-строги. Спомням си как самата аз копнеех за Барби, като бях малка, както и за всякакви други неща, които моите приятели притежаваха, а аз – не. Така че съм склонна да правя отстъпки.

Обаче. Започне ли се с отстъпките, трябва човек и да знае кога да спре. Защото горките деца нямат никакъв шанс да се спрат сами, преди да се заринат с играчки до такава степен, че да нямат къде да се дянат. Като бях дете, играчки имаше, но не чак толкова много, и освен това не бяха толкова евтини. Сега братският китайски народ (заедно с още няколко други народа) се грижи човечеството да е добре снабдено с планини от евтини пластмаси, които да се подменят непрестанно без драматични щети за семейния бюджет. Родителите имат възможност (дори и по-бедните) да купуват до насита играчки. Които след това им се налага до насита да изхвърлят, защото се чупят за нула време. После, естествено, трябва да купят нови.

Гледам и се мая на кутиите и кашоните с играчки, които едно съвременно дете от не особено заможно семейство натрупва до шестата си година (без да броим торбите с изхвърлени счупени играчки). Не е възможно всеки един от тези предмети да е незаменим за детското щастие. Ако трябва детето всеки ден да си играе с всички неща, които притежава, а после да ги разтребва обратно по кутиите, то няма да му остава време за никакви други занимания.

Така че, колкото и да не ми се ще, се налага да играя ролята на свирепата майка. Ясен много рядко иска от мен нови играчки, горкият, защото знае, че през голяма част от времето съм безмилостна. Научил си е урока – че евтините играчки са зле направени и се чупят; че хубавите играчки обикновено са скъпи, а ние не можем час по час да купуваме скъпи играчки; че като се изхвърлят играчки, се прави боклук, което е лошо; и така нататък, и така нататък. Може да ви обясни всичките тези неща подробно и ясно. Ама това него не го утешава. Детето е постоянно изправено пред нови и нови изкушения. Едното приятелче има нов Маккуин, другото е получило Спайдърмен, третото има 80 колички Hot Wheels, четвъртото има автобус, петото има сервизния камион на Маккуин, на шестото пък са му подарили самолет – и ако трябва да купя на детето си всичко, което приятелите му имат, трябва да се преместим да живеем в друга къща, а тази да стане склад за играчки.

И тъй, продължава полицейщината по отношение на играчките, които влизат в къщата, и ситото става все по-ситно. Няма начин. Опитът показва, че щом реша да си затворя очите за някоя чуплива пластмасова джунджурия, покрай нея незнайно как се промъкват още поне две-три такива. След това събирам начупени пластмасови парчета по ливадата и намирам коли, закопани в градината под 5 санта пръст.  

С всяко изхвърлено парче пластмаса ставам все по-безкомпромисна. Като ще имаме играчки, нека да са малко, но хубави. Да са от хубав материал, добре изработени, здрави, естетични, да може да се научи нещо от боравенето с тях. Не е необходимо да са все от дърво – има и пластмасови играчки, които са качествени и красиви. А като говорим за дървени играчки, човек може чудесно да се забавлява с шепа дървени трупчета, които да реди, кове, реже, лепи или оцветява – кой каквото иска и може.

Насред пластмасовото изобилие децата (пък и родителите) понякога забравят, че човек може да играе весело и интересно независимо от количествата маккуиновци и спайдърменове, които притежава. Че една играчка няма само едно предназначение, а може да се използва за различни неща в различни игри. И че човек сам може да си прави играчки, които са не по-малко забавни от купешките.

...

Сутрин парно, вечер – огън в кухненската печка, но въпреки това всичко вкъщи е влажно и студено. Вчерашното и днешното слънце ми дойде като невиждан дар, ама не мога напълно да му се насладя, защото работата ми тези дни е вътре. Е, слънцето помага дори на киснещите пред компа преводачи, няма съмнение в това – сърцето е по-леко някак, а и пръстите по-бързо скачат по клавишите, когато от небето вън струи светлина, а не вода.

Сега мечтата ми е да свърша с текста и да изляза из буренясалата градина, да отскубна буренче тук, буренче там, да засея най-сетне босилека, да пресадя някои цветя и просто да си поседя на слънце, докато Вихри щъка из високата трева (трябва и да се коси, ама друг път).

Ясен стана на 5 сред приятелско веселие и ми изглежда по-голям и по-прекрасен отвсякога.

Кокошарникът биде завършен (някой ден може и снимки да пусна) и заселен – на рождения си ден Яската получи кутия от обувки със заек вътре, а вече е и горд стопанин на петела Нелюнс и пет ярчици чудесни. Всъщност засега е задочен стопанин, защото беше дълго на село, пък и май Вихри е този, който повече се навърта около кокошарника и наблюдава внимателно движенията вътре. Размеквам се, като го гледам как внимателно гали заека и попипва ушите му.

Вихри скоро ще навърши година и половина. Голямо момче.

Отскочихме до село след дълга пауза, майка ми ме разходи из овощната градина да ми покаже вързалите ябълки, Вихри пък заби нос в една локва на шосето и не можахме да стигнем до боровата гора. На връщане отскочихме до Долно Озирово (Врачанския Балкан) да видим белоглавите лешояди, накацали по скалите – леко нереална гледка, която ни зарадва много. Там е красиво, майско, просторно, искаме пак да ходим и да скитаме дълго по сочната трева. А над главите ни да се реят лешояди. Не е зловещо, не – просто е величествено. Получихме като подарък перо от лешояд, дълго половин метър.

Back to work now, коприварчетата пеят вън, аз слушам Blondie.