Back home

25 дни ме нямаше вкъщи. Достатъчно, за да се заселят в дома ми най-малко 25000 паяка. Но това не ме стряска. Вкъщи означава хубави неща, както всеки знае. Опекох си хляб. Забърках си нахутена салата. Беше ми омръзнало от бира, риба, скара, попара по пътищата. Спомням си как след едно късно ресторантско ядене цяла нощ сънувах зомбита. Без майтап. И най-страшното беше, че главното зомби силно наподобяваше Мат Белами. Само дето не пееше. Пък аз харесвам Muse, дявол да го вземе.

На 26-ия ден дойде часът и за истинска уютна закуска. Моят плътен хляб, натрупан с кадифен каймак и бабин мармалад от ябълки. Моите многобройни чаени кани по масата. Деца, вилнеещи по мръсния под. (Вихрен е доволен – толкова много интересни боклуци има сега, които стават за увиване около пръстите, размъкване по пода и пъхане в устата. Плюс планини неоправен багаж, от които също човек може да издърпва разни находки.)

Заварихме стените брутално напукани, както винаги в този сезон. Странно усещане е да живееш в къща, която се движи. Очаквам всеки момент да си стегне куфарите и да ни напусне. Дано я изпреварим.

Междувременно нещо във въздуха се пречупи, тишината стана неудържима – това е есента. Познавам я отдавна. Винаги има един тънък, крехък момент, след който падането на листата придобива особен смисъл, а светлината става прозрачна. Този дъждец навън сега е съвсем уместен. Скрил е снижаващото се слънце и ми напомня за безброй есенни дни от началото на времето, които се готвят да се преродят.

Неволно се сещам за една типична ситуация от американските филми - мъжът/ жената е погълнат/а дотолкова от работата си, че останалите членове на семейството се чувстват пренебрегнати, изнасят се от къщи, после обаче съответният работохолик се разкайва, а роднините пък осъзнават колко е важна неговата работа за благото на човечеството, накрая се сдобряват и всички са щастливи и доволни.
В момента и аз разработвам някакъв подобен сценарий. Е вярно, не водя съдебни дела за милиони срещу безскрупулни индустрии, нито разплитам загадъчни убийства и случаи на тежка корупция, а чисто и просто превеждам някакъв текст, който надали някога ще бъде прочетен от някого. За да мога да върша тази толкова есенциална дейност, са впрегнати могъщи сили - баба ми готви three meals a day, sometimes more, майка ми играе футбол с големия хлапак, разнасяйки малкия в слинга, а баща ми се озова in the unlikely position на бебегледач и пее приспивни песни до прегракване. Освен това Иван е на повече от 100 километра от мен (фу!), Вихрен пък ме търси и се вкопчва в мен, Ясен иска да му чета приказки и да си говоря с него в тъмното, преди да заспи, и да си играя с него на къща и да му кажа колко чудесна маргаритка е нарисувал (чудесна е, не споря).
Аз обаче тъпо и упорито продължавам своята дейност, обърквайки естествения ред на нещата. :-)

Сега чакам да видя кога на всички ще им прикипи и ще ме изгонят от къщата. (А може би аз сама ще вдигна белия байрак, когато привърша черния чай. Не мога да работя без стимуланти. :-)) Естествено, по стар американски обичай после ще ме разцелуват, ще ме обявят за най-великата внучка/ дъщеря/ майка/ съпруга и ще ме приемат обратно в семейното лоно. Надявам се, заедно с лаптопа.
И тъй, хепиендът се мержелее някъде далеч на хоризонта и включва запотена чаша с бира, босите ми крака на масата и за фон сините вълнички на гръцкото море.