What a feeling (I am music now)

Сивота, сивота и още повече сивота. Сякаш гледам чернобяла снимка – нищо навън не помръдва, всичко е като залепено. Е, добре де, да, всъщност в момента всичко расте, показват се връхчета на нарциси, набъбват пъпки по дървета, цъфтят (цъфтят!!! еха) кокичета и така нататък – но зелените неща са още като малки, далечни точки на хоризонта на зимата. Това, което виждам, е като безбрежно сиво море. Още по-сиво заради жалките опити за цвят – като оранжевото на покривите и мрачното зелено на елите отсреща.

Тази зима е дразнеща, защото е толкова не-зимна. Безлична. Вярно, че видяхме доста сняг – имаше например от мокрия, падащ право надолу почти с тропот, сякаш някой ни замерва с него горе от облаците, имаше и сух сняг, танцуващ в преплетени воали, носени от вятъра нагоре, надолу и настрани. Но все нетраен. Събуждам се сутрин, всичко е бяло, чисто, светло. Идва следобедът – капчуците пльокат, снегът е попил и изчезнал в земята. Вместо сняг – кал. Сутрин зима, вечер нещо като пролет, ама не съвсем. А в други дни е есен – хладно, мрачно, вали. Като днес.

Какво да се прави, излизаме. Вихрен е плачлив, надявам се като го поклатушкам в количката по улиците, да се приспи.

Не се приспива, маха леко с ръце, малко отегчен, но не недоволен. Аз крача, наслаждавам се на безлюдието. Не ми се говори с никого.

Няма нищо за гледане, приятно ми е просто да вървя, харесват ми движението и влажният студен въздух. Всичко следва ритъма, идващ от слушалките в ушите ми. Мисля си за музиката – как ме освобождава от пределите на тялото, прави ме лека като мисъл, щастлива независимо от нещата около мен. The Romantics, “Talking In Your Sleep”, the Simple Minds, “Don’t You (Forget About Me)”, още eighties, „да, разбирам защо Станчев се прехласва толкова по музиката на осемдесетте” (мислена реплика към някого, може би към Иван). Слушам, мисля си – ами да, като се изключи безбожният кич, характерен на моменти за това десетилетие, то е родило велика, велика музика, която направо ти влиза в костите и те кара да пееш и танцуваш.

Аз и Вихрен и Джим Кър заедно напред по мокрия асфалт.

Rain keeps falling, rain keeps falling

Down, down, down

Неустоимо е, свалям си шапката, дъждът вали по плитките ми, а аз танцувам, вървейки, вървя, танцувайки, тотално увлечена, неприсъстваща на тази улица, в този град, танцувам, обгърната от гласа.

Тези нюуейвъри с техния проникващ ритъм и understated passion ме карат да се чувствам замаяна като тийнейджърка, честна дума.

Вървя, завивам зад ъгъла, водя количката със сигурна ръка през локви, дупки и бабуни, неизбежно тактувам с ръка върху дръжката, пея, детето вече спи.

Междувременно дъждът спира и небето изсветлява. Продължава да е сиво, но вече не е неподвижно, защото танцувам.  

Don't You (Forget About Me)

За раждането на Вихрен (2)

Обичам да си спомням деня, когато за пръв път се срещнахме с Вихрен. :-)

Рано сутринта на 12 ноември се събудих от силно стягане на корема. Лежах тихо, за да не събудя Иван и Ясето, и наблюдавах как стягането става все по-често и по-болезнено. Вече бях почти сигурна, че раждането започва. Към 7.30 момчетата се събудиха, погушкахме се и после детето отиде на детска градина. Ние с Иван останахме вкъщи, закусвахме и си говорихме за най-разнообразни неща. Беше много спокойно и приятно, но същевременно някак вълнуващо, защото и двамата знаехме, че това е the real thing. Усещах стяганията все по-отчетливо и започна да не ме свърта. Исках да се движа, затова се заех с някои дребни домакински дейности. Пиех много течности и се чувствах освежена и силна. 

Междувременно контракциите се засилиха дотолкова, че се наложи да прекратя всички занимания. Вече не можех да стоя права, оставах на колене и дишах дълбоко. Почувствах нужда от вдъхновяваща музика за съсредоточаване. Имах си подготвен плейлист, предимно с успокояващи песни, инструментална музика и природни звуци, но така и не го използвах - той ми остана за след раждането. Трябваше ми нещо гръмовно и грандиозно, защото така се чувствах. :-) Затова първо си пуснах концерта за пиано на Григ и след това 41 симфония на Моцарт. Музиката ме понесе в някакъв неустоим вътрешен ритъм. Контракциите ме накараха да забравя всичко около себе си – просто се носех в едно особено състояние – будно, но сякаш в друга реалност. Преди това си мислех, че на този етап ще искам Иван да е близо до мен, но в един момент забелязах, че го избягвам - той се беше заел с приготовленията за болницата и беше на друга вълна. Успях да взема един топъл душ, който ми беше много приятен и облекчаващ. 

Не ми се ходеше никъде. Бях се изгубила в силното усещане, не разсъждавах. Добре, че Иван ме подсети, че трябва да ходим в болницата. :-) Беше се обадил вече и на нашата дула Боряна да тръгва нататък. Аз вече не можех да ходя, освен на прибежки между контракциите, а да си обличам дрехи - абсурд. Тръгнах по пижама и чехли. :-)

Пътуването до болницата беше един от най-болезнените периоди за цялото раждане. Тези 30-тина минути ми се видяха почти безкрайни. Разсейвах се с мисълта колко ли забавно изглеждам на задната седалка на колата, заемаща най-невероятни пози. Това ми напомни пътуването с автобус до Кьолн преди 8 години и как се опитвах да си намеря място за спане на седалката. С крака в джобовете :-). 

Току при болницата Иван от вълнение обърка пресечката и трябваше да направим още един кръг през квартала. :-) Когато най-сетне пристигнахме, Боряна вече беше там, усмихната и ведра. Опрях се на нея, докато Иван звънеше на д-р Киров, и за пореден път се потупах вътрешно по рамото за това, че избрах да раждам с дула. :-) Самият д-р Киров ни чакаше пред приемния кабинет. Перфектен тайминг на всички участници! :-) 

С прегледа (единствен вагинален преглед за цялото раждане!) се установи, че разкритието е вече 8 сантиметра. Това направо ме окрили. :-) Едни сумтящи намусени хора ни дадоха да подпишем документите и се опитваха да говорят с мен, което аз отказах да правя, защото бях много заета. :-) След рутинния ултразвук и взимане на кръв направо ни преведоха в родилната зала. Не ме занимаваха с клизма и бръснене, нито ми сложиха абокат. Трябваше обаче да се направи запис на тонове, който обаче беше съвсем кратък. За щастие за записа не се наложи да лежа по гръб, а настрани, което беше доста по-безболезнено при контракциите. С това приключи досадната част. 

След това през цялото време можех да се движа. Оставиха ни сами и беше прекрасно. Установих, че ми е много удобно да се отпускам на врата на Иван, а при контракции Боряна ми помагаше с натиск на таза и топъл компрес на кръста (предвидливо си бяхме взели термокана). Пробвах и клечаща поза на леглото, но не ми беше така удобно, колкото да стоя права, увиснала на Иван. Всъщност почти цялото раждане изкарах в тази поза. (После имах мускулна треска на краката :-).) Боряна ароматизира стаята с лавандула и постоянно ми даваше вода. Д-р Киров и акушерката идваха от време на време да видят как напредват нещата и да чуят тоновете. Мъничкият Вихрен беше герой през цялото време. :-) Усещах колко е силен и устремен, как ми помага да го изтласкам навън.

Постоянно си напомнях да дишам, да си държа устата и гърлото отпуснати (Иван и Боряна също ме подсещаха). В един момент контракциите забележимо отслабнаха и се разредиха. Починах си малко, клечейки на леглото, а Иван ме подкрепяше. След това контракциите отново се засилиха и станаха буквално зашеметителни. Вече започвах да усещам и началото на напъните. Това беше и най-трудната част, когато неведнъж си помислих, че не мога повече – но след това започнаха същинските напъни и болката значително намаля. Преди това ми бяха спукали околоплодния мехур. Напъните бяха нещо ново за мен, защото при първото раждане с упойката някак си ги пропуснах. Този път ги усетих с цялата им сила. Невероятна, зашеметяваща сила!

Забележително беше, че лекарят и акушерката не настояха да лежа по гръб при напъните, а останах права чак докато главичката започна да излиза. Тогава вече ми помогнаха да се покатеря на магарето и с последните два напъна Вихрен се измъкна. Беше такова великолепно, освобождаващо усещане! Веднага ми дадоха момченцето да го гушна. Първоначално беше синичък, но като се развика, бързо порозовя. :-) Беше прекрасно да го имам в ръцете си, да го гушкам – толкова здрав и силен, с красиво малко личице, прекрасни дълги крачета. Ухаеше много хубаво. Вихрен остана при мен, докато баща му сряза пъпната връв и ми издърпаха плацентата (явно никой няма търпение да я чака да се роди сама). Имах съвсем малко разкъсвания. За моя радост изобщо не се и спомена за епизиотомия. Вихрен го прегледаха в родилната зала и се опитаха да го отнесат, но като настоях, ми го дадоха и той остана с мен чак докато дойдоха да ме закарат в стаята. Близо час и половина си го гушках, сложих го на гърда и той успя да засуче. Беше магическо. Боряна и Иван бяха с мен, ядохме шоколад и си приказвахме, и тримата смаяни от приказното изживяване.

Happy 30th to me :-)

С обич към всички, които някога са ми подарявали усмивка:

 



И с обич към мен си :-):

За раждането на Вихрен (1)

Вихрен вече е на повече от два месеца и половина. А аз все още чувствам у себе си онази леко страховита, но и безумно красива сила, която ми помагаше да го изтласкам навън, в големия свят. С това бебе ме свързва нещо неописуемо силно. Не знам дали това е особеност на вторите деца – възможно е те по-бързо да извикват у майката тази всепоглъщаща любов, защото първото дете вече й e проправило път в майчиното сърце. А може би има връзка с начина, по който Вихрен дойде при нас, по който го посрещнахме.

Мечтаех си за това раждане, защото просто знаех, че може да бъде по-добре. Също и защото исках да забравя неприятностите при първото. Успях. :-) Този път се постарахме да преценим всичко предварително, да потърсим подкрепа и беше много по-лесно, отколкото с раждането на Ясето. И то не само защото беше второ.

Щастлива съм, че избрахме Боряна, тя без съмнение беше и продължава да бъде точно нашата дула. И се радвам, че последвахме съвета й за д-р Киров, защото той се оказа тъкмо нашият лекар.

Подготовката беше сериозна – като за дълго пътешествие, съчетано с тежък изпит. :-) Добре, че имаме опит и с пътешествия, и с изпити! Пък и с раждане. Колкото и да беше неприятен първият път, той все пак ни показа къде искаме да се озовем втория път.

Вихрен ме поведе по интересни нови пътеки. Хареса ми йогата, съсредоточаването върху Чудото, хареса ми да се грижа за нас двамата, докато той беше в мен. Беше прекрасно при Роси. Вглеждането навътре и усещането за собственото тяло, разговора с малкото момченце, вслушването в туптенето на двете сърца заедно, намирането на вътрешната тишина, в която нашите души се прегръщаха. В същото време споделената вяра и красота на много бременни жени, търсещи, намиращи неосъзнатата си мъдрост.

С моето мъничко момченце бяхме заедно на хубави места, срещнахме се с ценни, прекрасни хора. Четох, слушах, гледах, мислих много хубави неща. Насъбрах енергия откъде ли не. Вслушвах се в думите на безброй жени, родили щастливо преди мен, които ми казваха, че ДА, възможно е! Възможно е раждането да бъде полет и събуждане и празник, възможно е да минеш през болката и през всичко останало по-жива, свободна и обновена – нова майка заедно с новото си дете.

Много ми беше полезно да чета окуражителни думи в книги и сайтове – разкази на жени, на които раждането е дало криле, а също и на мъдри жени, присъствали на много раждания, които свидетелстват за силата, която всяка жена носи у себе си, за способността й да роди сама, без някой да й казва как става.

Натрупах купища радост, красиви образи и мисли.

И накрая всичко се вля в един светъл, мощен поток, който ми помогна да изведа Вихрен навън. Страха го имаше, но беше избледнял и загубил силата си.

Веднъж си мислех, че ако трябва да сравня раждането с друго някакво интензивно и екстремно изживяване в моя живот, то най-много се доближава до оня бънджи скок от Аспаруховия мост преди 7 години. Има доста паралели. И в двата случая трябва да приемеш страха и наличието на риск. И при двете неща се налага да се откажеш от контрола, да се оставиш на могъщи сили, които те подмятат като перце. Забележителното при раждането е, че тези сили извират от самата теб.

И скокът, и раждането ме научиха, че си струва човек да се изправи срещу страха си, да му се усмихне, после да го отмахне и да скочи в пространството. Усещането за мощ след това е неповторимо. А при раждането има и материална награда. :-) Едно дребно човешко същество, произлязло от самата теб, което води със себе си бъдещето. Нов човек, който има потенциала някой ден да промени света. :-)