Керкини

В събота пресрещнахме пролетта на гръцка земя. Пътуването ни беше различно от тези, които обикновено правим - без Ясето, без кола. Организирана автобусна екскурзия със себеподобни орнитолози и бърдуочъри, тръгнали на лов за красиви гледки. 

Хитро е в тази част на годината да пътуваш до Гърция, пък било то и само до езерото Керкини, което е почти до границата. Още в Кресна те посреща един различен климат заедно с цъфнали бадеми, а по на юг е вече истинска, пълнокръвна пролет. С щъркелите му и всичкото му. 

Обичам юга. Точно сега препрочитам за н-ти път италианската част на "Eat Pray Love" (не знам какво ме кара да чета тази книга толкова пъти) и си мисля колко неповторима е тази южна атмосфера. Когато човек пътува нататък, душата му олеква, започва да става един такъв безгрижен, да се наслаждава на сладкото безвремие, съчетано с топли цветове и богата, вкусна храна. 

Гледайки сенчестите тераси на гръцките къщи, обзаведени с удобни маси и столове, не можех да не закопнея леко за няколко безгрижни гръцки или италиански дни. Франческа налива масло в огъня, като току ме подпитва кога ще ходя пак към Италия. Единственото ми и последно пътуване дотам беше преди 6 години и още не мога да забравя хаоса и веселието на италианците. За радостта от хубавата храна по-добре да не говоря. 

Но това пътуване не беше такова. Хубавата храна беше ограничена до сандвичи от моя чудесен хляб с квас (скоро няма да спра да се хваля с този хляб) и прекрасния шоколад Ritter с вафличка. Е, все пак когато човек ходи за птици, е по-добре да не се разсейва със сувлакита и печени агнета. Защото ходенето за птици е свързано с ходене! :-) Сигурна съм, че не сте изненадани. 

И тъй - Керкини.... 

....е много интересно място. Поначало водоемът е представлявал разлив на река Струма, който обаче е завирен през 1932 г., като в резултат се е получило идеално място за птици. В момента е любим обект на орнитологическия туризъм и се посещава от голям брой любители на птиците.

Много е приятно, че на три часа път от София има езеро, където човек може да види пеликани, фламинги и най-различни други водолюбиви птици от сравнително малко разстояние. Като си помисля, че за поколението преди нас това пътуване до Гърция е било на практика недостижимо, се чудя доколко се променят нещата. А ние просто стягаме раниците и отиваме. Дааа, трябва човек да се възползва от тези възможности. 

Ние се възползвахме здравата. :-)

Бяхме весела дружина, добре въоръжена с бинокли, тръби и фотоапарати, готова за орнитологически приключения. 

Пътувахме с лодка по езерото да видим пеликаните. Наблюдавахме големи и малки корморани и безброй речни чайки. Видяхме една речна рибарка, кацнала на шамандура.

И чапли – големи бели, малки бели и сиви.

Времето беше прекрасно – топло и тихо. Гледките внушаваха само мир - гладките води на фона на покритите със сняг Беласишки върхове, пасящите крави, тръгналите по свои работи птици, необезпокоени от нашето недискретно шпиониране.

Честна дума, почти бях забравила колко е прекрасно. Когато наблюдаваш птиците, надникваш в паралелен свят, който има свой живот и свои правила, различен и красив е. В този свят хората нямат място - нито могат да го видят в целия му блясък, нито да го разберат - и все пак човек се умилява от възможността да надникне през ключалката, да види част от местата, където никога няма да бъде допуснат. Това е все едно да гледаш как си играят малки деца - не разбираш какво правят, но са толкова красиви, нежни и истински, че не можеш да извърнеш поглед.

Както човек не може да извърне поглед от снежнобелите малки бели чапли, които бавно и методично се разхождат из плитчините, докато вятърът развява изящните им дълги пера. 

Радвахме се на много птици. Нямаше фламинги за жалост, но не останахме лишени от красиви гледки. Чудесни бяха клопачите и забавните бели ангъчи. Много ми беше приятно да гледам летните бърнета с тяхното толкова елегантно оперение – плуваха съвсем наблизо и бяха перфектно осветени. Големите гмурци бяха навсякъде. Малките гмурци плуваха весело като тапички и току се потапяха под водата. Видяхме лопатарки, разни видове дъждосвирци, сиви гъски, неми лебеди. И голям креслив орел, кацнал на дърво. 

А и пеликаните както винаги бяха голяма атракция. Как летяха на фона на топлото слънце и сенките им прехвърчаха по земята! Гнездовите платформи бяха претъпкани с къдроглави пеликани, а имахме щастието да видим и розовите. Невероятни птици са. Погледнете тази безумна снимка, която е правена на Керкини. Не ми се иска да съм на мястото на рибите. :-) 

О, беше прекрасен ден.

  

  

   

   

 

  

 

Екскурзията беше организирана от „Травентурия” и Българската орнитологическа централа.

Шарени мартенски дни...

..., основно посветени на градинарство, припичане на слънце, тичане по улиците и планове за пътешествия. Като тръгнем на разходка, не мога да реша накъде - към реката ли, където са напъпили върбите (онези с пухените пъпчици, меки като котешко ухо), по улиците ли (покрай китните дворчета и мързеливите изтегнати котки) или по полята, където растат златни минзухари. Изкушенията са навсякъде. 

Безброй неща за гледане и снимане и обсъждане. 

 

Детето иска да тича. Вървим, вървим, аз тъкмо очаквам да се оплаче, че е изморен, а той пак се затичва и не мога да го стигна. Дори не се оплаква, когато го карам да се катери по стръмни места. Ходи съсредоточен, с равномерни крачки, без да спира. 

В градината голяма игра. Майката си играе на градинарка. Детето си играе на какво ли не. Все го влече към рекичката (да, в задния ни двор тече една малка, но весела бара). Все ходи с мокри крака и кални ръце. 

Репичките вече поникнаха. Навсякъде се търкалят лейки и кофички от кисело мляко, от които чакаме да изникне разсад. 

Всяка сутрин излизаме любопитни да видим какво ли е цъфнало днес. :-)

 Искам като пчеличките да се намърдам в някой минзухарен цвят и да пия слънце. 

Не може да бъде - днешният ден е  дори по-хубав от вчерашния! След монотонността на зимата просто не мога да насмогна да видя, чуя и усетя всички прекрасни неща, които се случват. Само да обърна гръб и се случва някое чудо. :-) Днес изведнъж се показаха първите сини ирисчета с жълти ивички. Така ухаят, че пчелите направо се бият за места в сините цветове. :-)

А сутринта чух елов певец. Ето това вече е истинска пролет! 

Как да не си тананика човек думите на e.e.cummings: 

and this is the sun's birthday; this is the birth

day of life and love and wings: and of the gay

great happening illimitably earth

Приказна е земята, огряна от слънце, богата с растящи неща. Тези дни се чудя надолу ли да гледам, където са цветята и моите салатени разсадчета, или нагоре към синьото небе и прелитащите косове, сойки, врабчета, синигери, гарвани, свраки, щиглеци. 

I'm just a little euphorious, както казва Ogden Nash. :-)

i thank You God for most this amazing

day: for the leaping greenly spirits of trees     

and a blue true dream of sky; and for everything

which is natural which is infinite which is yes

(i who have died am alive again today,

and this is the sun's birthday; this is the birth

day of life and love and wings: and of the gay

great happening illimitably earth)

how should tasting touching hearing seeing

breathing any-lifted from the no

of all nothing-human merely being

doubt unimaginably You?

(now the ears of my ears awake and

now the eyes of my eyes are opened)

e. e. cummings 

Уф, уж бях решила този блог да бъде напълно лишен от злободневност и политиканстване. Но понеже нямам намерение да си правя друг блог за целта, явно това е мястото. Ще трябва да напиша нещо за вчерашния протест и за някои други въпроси, които ме вълнуват, иначе ще се пръсна. :-)

Протестът вчера ми даде много радост и надежда. Там беше пълно с усмихнати хора, предимно млади, които бяха излезли на улиците да изразят гражданска позиция. Не е ли ценно, че в тази подтискаща политическа обстановка, в която живеем, има хора, които имат желание да надигнат глас за нещо по-смислено и правилно от това, което се случва? Аз го смятам за чудесно.

Както си говорихме вчера с хората, всъщност няма значение колко сме – важното е, че го има живеца, че не е отишло всичко по дяволите. А и понякога са нужни само няколко души, за да се променят нещата към по-добро.

Наскоро слушах една лекция, която беше в съзвучие с моите мисли напоследък – за демокрацията и има ли тя почва у нас в момента. Там ставаше дума за това, че демокрацията не е просто някаква структура, с която хората разполагат и могат да си я ползват наготово. Не, тя трябва да се гради и обновява непрекъснато, за да може да функционира правилно. И за това е отговорен всеки един гражданин. Не само управляващите. За жалост в България много се шири мрънкането срещу властимащите и техните действия, но това мрънкане се осъществява по автобусните спирки, по ресторантски маси, придружено с чаша бира, в приятелски и семейни кръгове. Единственото действие, което предприемат хората, за да участват в демократичния процес, и то ограничен брой от тях, е да ходят да гласуват. С това започва и завършва тяхната гражданска отговорност. Проблемът е, че демокрацията не се състои просто в това да се жалваме от правителството и епизодично да гласуваме „против”. Демокрацията няма да се случи от само себе си, ако не й помагаме всеки ден, с всяко свое действие.

Някак си ми омръзна от апатия или от чиста злонамереност. Знаете ли, пълно е с хора, които смятат, че някой ни плаща, за да протестираме. Точно този начин на мислене е характерен за сегашните властимащи и за голяма част от техните поданици – те никога не биха направили каквото и да било от собствена съвест, а само ако някой им обещае някакви ползи. За тях е странно, че някой по собствено желание ще иска да се бори за блага, които не са индивидуални, а всеобщи.

И точно заради тази нагласа в нашата страна ще продължават чрез властта да се обслужват лични интереси – защото тези отгоре, дето уж са ни представители, очевидно се интересуват само от частните си облаги и не ги е еня за някакво си общество, а пък членовете на същото това общество не желаят да протестират, защото „и без това нищо не можем да променим”. Същите тези, които обвиняват протестиращите, че някой им плаща, изглежда не ги интересува това, че държавността напълно издиша и че корупцията цъфти от най-високите до най-ниските нива. Повечето хора много добре знаят, че никой от управляващите политици не е почтен, че никой от тях не работи за обществото, което го е избрало, но сякаш са започнали да възприемат това за нормално.

Обикновено в демократичните общества когато някой политик сгази лука, му се налага да понесе последствията за непочтеното си поведение. Не виждам защо и тук да не е така. Освен това в една функционираща демокрация е немислимо да се пишат закони специално за шепа хора, само защото те имат пари да си платят за това.

Ето заради всички тези неща се радвам, че ги има нашите протести – те показват, че не всичко е фалшиво. Не живеем изцяло в Страната на лъжците. За щастие и котките още не са почнали да лаят. :-) За разлика от много хора. 

Мартенска гора

В неделя мислехме да отидем да видим Кръстатия дъб в Плана (или поне това, което е останало от него след разрушителната дейност на иманярите). Стигнахме обаче само до Кокалянския манастир. Заедно с Рада и семейството й вървяхме по стръмна и усойна пътека, покрита на места със сняг. В началото беше хладно, но после омекна и стана съвсем приятно. На връщане беше много забавно по снега надолу - с Ясето тичахме и се пързаляхме, той падаше и ставаше и се смя много. :-) 

Беше красиво по мартенски - с много повече текстура, отколкото цвят. Обичам тази монохромна гора, в която така изпъкват детайлите на стволовете и скалите. 

Имаше все пак и цвят - ако погледнеш по-внимателно, и особено ако клекнеш сред сухите листа, виждаш многобройни ярки петна - сочни папрати, скрити кукуряци, последните шипки, опадали по старата шума, разни пъстри гъби и лишеи, цветни перца.

Не усетихме студ, само свежест и нещо, което все още се таи в сенките - полъх на пролет. Хубаво е, че можем да видим гората и така - все още зимно мрачна и приказна, но с обещание за  ново начало. 

Вчера най-сетне се добрахме до любимата гара и се метнахме на влака за София.

Може би вече сте разбрали, че при нас пътуването с влак е напълно самоцелно – ние се качваме на влака, не за да стигнем някъде, а просто заради самото пътуване. Това съм го правила безброй пъти, преди да се появи Ясенчо. А сега той е същият като мен. Може да се мотае цял ден по гарата и да гледа пристигащите и заминаващите влакове.

Някой ден ще ви разправя как преди 6 години изминах 6000 километра с влак из Европа. :-)

Засега обаче оставаме на територията на Столична община. :-) Влакът Банкя-София. И Централна гара. Добре, знам, че това в много отношения е едно противно място – но ако човек се абстрахира от ужасния подлез и излезе на пероните, може да открие нещо от стария железничарски дух...
На Волуяк за радост на Ясето имаше вагони с въглища.

А на Централна гара изпратихме слънцето. Беше почти пусто и несравнимо магическо.