По това време на годината идва моментът за ритуалното четене на „Тайната градина”. Тази приказна детска книжка така красиво описва събуждането на природата и хората за пролет, растеж и цвят, толкова възторг и поезия има в нея, че не ми омръзва да я препрочитам, че даже и по няколко пъти в годината.
Като гледах днес вятърното небе и намаляващия сняг, душата ми закопня за кокиченца...Онзи ден накупихме на всички родители по една саксийка с мини нарцисчета и сега ми се иска и на мен едно такова свежно цветно петънце в къщата. Ще си купя и за мен. :-)
Днес се разхождахме в бурния вятър, който за малко да ни отпори ушите (пък беше и студен, да се не види), и видяхме по хорските градини вече напъпили кокиченца. Ние нали сме на баира, при нас е друг климат. При съседите всичко цъфти по-рано, отколкото при нас. :-( Нашите лехи все още са затрупани от 10-20 санта сняг.
Ясето онзи ден обясняваше, че като се стопи снегът, ще цъфнат всички влакове. :-) Да знаете, че при нас всичко се върти около влаковете. :-) Likemother, likeson.
По това време започва да се прокрадва и мисълта за свежи зелени салати. Ох, зелена салата с чесън и кисело мляко...Таратор...Зелена салата с варено яйце...Чувствам, че ще ходим до пазара скоро! Дотогава утолихме глада със салата „Авокадо” в чайната. :-) (Между другото за тази салата съм готова да убивам хора :-))
Ако поспре вятърът, тези дни вадим пакетите със семената и започваме да сеем салатите и репите. Не знам как не ни стигна акълът да за сеем зимни салати миналата есен, но тази година подобна престъпна небрежност няма да се допусне! Но ще наваксам, и още как. Мисля да сея всякакви руколи, кресони, спанаци, разноцветни салати и марули, ще си купя една бъчонка зехтин и към 20 кила лимони и смятам да ядем безумни количества салата. :-)
Аааах, че обичам сезоните точно в този вид, в който ги имаме тука! Обичам как годишните времена преминават едно в друго, всяко със своите красоти, цветове, ухания, радости.
Да, салатки, каране на колело, работа в градината, чакане на новите цветенца, слушане на птичи песни – ей, пролет, готова съм за теб! Можеш да идваш! Разпъвам вече червения килим!
За създаване на необходимото настроение ето няколко цветни снимки от минали години.
Това се вижда от прозореца на хола към улицата. Какво според вас е онова черно нещо върху най-десния комин на отсрещната къща?
Ясен пръв забеляза.
Котка!
Тази къща е необитаема, коминът не е топъл, така че единствената причина котката да седи там е - познахте - защото може. Хехе, и аз щях да правя така, ако бях котка. :-)
Зимата в голямата си част е чернобяла с тук-таме оттенъци на кафяво, сиво и тъмнозелено. Всичко е изчислено обаче – човек може да си набави липсващите му ярки цветове с храната. :-)
След наблягането на яркооранжевите тикви преминах на манджи с цвекло. И съм много доволна.
В моето семейство цвеклото никога не е имало почва. Опитвала съм го, когато сме били на гости, в два вида – винегрет и варено мариновано. Ставаше за ядене, но не съм го запомнила с възхищение. Сега обаче взех да си променям отношението.
Както и тиквата, цвеклото явно има широко приложение. Даже в сладкиши! Е, това още не съм го пробвала (въпрос на време е). Обаче опитах разни други работи. Например крем супа от цвекло, цвекло в състава на зелеви сарми с телешко, ризото с цвекло. А също тъй сурово настъргано цвекло в салата «Прана» (има я понякога в «Слънце и Луна» и е прекрасна) и сок от цвекло (смесен с ябълков е неустоим).
Мога да кажа едно – ако по някаква причина цвеклото ви е подозрително (както беше на мен), дайте му шанс да ви изненада приятно. :-)
От изброените прояви на цвеклото ризотото ми направи прекрасно впечатление – съвсем обратно на очакванията. Цвекло, ориз и червено вино – ъъъ, звучи малко като «момици а ла Густо» (ако не сте гледали «Рататуи» поне три пъти, сега е моментът).
Рецептата за ризотото е от списание «Меню». Имам два коментара към нея. Първо, 500 мл бульон не ми стигнаха, за да се стигне до правилно ниво на омекване на ориза. Вероятно зависи от самия ориз. Второ, ако човек не обича цвеклото да му хрупти прекалено много, трябва да си го подвари предварително. На мен ми харесва хрупкаво. А, да, и още нещо – колкото повече пармиджано в ризотото, толкоз по-добре.
Впрочем това беше първото ми истинско ризото (а не просто ориз с нещо) – приготвено с постепенно доливане на бульон. Брей, настина има разлика и си струва висенето край котлона. В този случай пак «Меню» ме вдъхнови, защото в последния брой имаше статия за ризотото.
Ох, единствено съжалявам, че не снимах ризотото, преди да го изядем. Цветът му е просто велик.
21 февруари 2012
Днес всичко навън ми казва "пролет". Чакайте, чакайте малко! Не е ли още февруари? Няма ли все още половин метър сняг навсякъде?
Ха, явно остарявам, защото всяка година ставам все по-предпазлива в надеждите за запролетяване. :-)
Но сега ми е трудно да устоя на нещата, които се случват навън. Слънцето пече. Снегът се топи и се стича на вадички по стръмните улици. Кучетата подтичват с вирнати опашки. Синигерите са се разпели.
Одеве в двора на читалището един боров синигер дойде на метър и половина от мен да ме разгледа. Пропя кукумявка. Една сойка кацна на близкия клон, измяука, изскърца и изкрещя. Наизлезли са косове. Пеят кълвачи. Една муха жужи на прозореца в антрето.
Снежният човек (Номер Три) се разпада. Небето е синьо и навън може да се ходи без шапка.
Лъжлив февруари? Не ме интересува. Все пак тъкмо приключих с четенето на "Enchanted April". Мисля, че зимата вече не е актуална. :-) И предпочитам да вярвам на синигерите, отколкото на метеоролозите.
За Коледа си подарихме енциклопедията на музикалните инструменти на издателство "Кибеа".
Оттогава детето все я иска и ни кара да му обясняваме кой инструмент кой е. Твърди, че иска да свири на фагот. :-) И понеже и на нас музикалните инструменти са ни интересни, много се зарадвахме, че Музикалното училище в София от миналата година организира Дни на отворени врати. Жалко, че научихме твърде късно и не успяхме за 12 февруари, но на 17 март мисля да отидем. Особено много ми харесва, че децата имат възможност не само да чуят, но и да видят отблизо и да пипнат различните инструменти. Дали ще позволят и на родителите...? :-)
В събота пък планираме да ходим на представлението "Вълшебната флейта" за деца в Операта. Да видим ще хареса ли оперното пеене на нашето момченце. :-) Преди време водихме братовчед му и той беше меко казано озадачен. :-)
Сутринта принтихме картинки за оцветяване с музикални инструменти оттук и оттук. Детето обикновено настоява да му печатам влакове и коли, но днес поиска фагот. :-)
Преди няколко часа, докато се навивах да почна правенето на тортата за утре, най-случайно погледнах към двора. Видях пощаджийката. :-) Какъв късмет! (Тук е мястото да кажа, че нямаме звънец отвън.)
Получих пакетче. :-) Пакетче, съдържащо всичко, което е необходимо на човека, за да се стопли в един снежен зимен ден - мили приятелски пожелания и любима усмивка, котешко изящество, сгряващ чай и ароматни пръчици. Как прекрасно се съчета всичко това с браунитата, които направих сутринта, със зимната тишина и с очакването на утрешния весел ден!
Благодаря ти, Петенце! Не мога да опиша колко ме зарадва. :-)
Вчера си седях в кухнята и си четях "Enchanted April", когато чух тропот на миши крачка по пода. В следващия момент изпод миялната се подаде една остра муцунка и веднага се скри.
Замислихме зловещ план. Сложихме под шкафа на мивката една стъклена купа, подпряхме я с клечка, а на клечката забучихме парченце хляб, ароматизиран с пармезан (не се смейте, само това имах за примамка). Не след дълго се появи едно миниатюрно създание, около 6 санта дълго, и взе да подръпва хляба. Тегли го, тегли го, въртя се като пумпал около него, без изобщо да го е еня, че го шпионираме. Стана ни ясно, че на животното трябва да му се помогне, защото само не може да събори клечката. Вързахме я с една връв и когато то довтаса отново, дръпнахме връвта. В купата се озова не мишка, а една мъничка земеровчица. :-) Определихме я като белокоремна белозъбка (Crocidura leucodon). Има много забавно хоботче, което върти във всички посоки, очи като миниатюрни черни точици и сравнително къса опашка. Нямам никакъв шанс да я снимам, затова ето едно клипче от нета, за да я видите на какво прилича.
Не сме сигурни дали тя беше животното, което напоследък чегърташе дупката в стената - доста по-вероятно е наистина да е било мишка, която да се е върнала обратно в дупката (в която ние впоследствие натъпкахме едно шило).
Тази земеровчица сега обитава един буркан от туршия и се тъпче с телешко месо. Все още не сме измислили къде да я пуснем. Трябва да е на място, където няма да умре веднага. :-) И без това има доста кратък животец.
Впрочем ако се чудите, земеровките нямат общо с мишките. Те не са гризачи, а насекомоядни като таралежите. Покрай нашата земеровка ни стана интересно да видим и другите видове от семейството. Ето едно клипче с малка кафявозъбка (Sorex minutus), която е по-дребна от нашата. Тя вероятно също се среща в нашия район.
Най-дребният бозайник в света е етруската земеровка (Suncus etruscus), която се среща в Южна България. Тя тежи средно 1,8 грама и е дълга около 4 сантиметра! Това животно е толкова малко, че трябва постоянно да яде, за да не умре. Нали си представяте колко бързо стига храната от предния край на земеровката до задния. :-) Ето снимка от Wikipedia:
Тези животинки прекарват целия си кратък живот (около година и половина) в движение и в търсене на храна (е, в един момент вероятно им се налага и да се размножат :-)).
Квасът ми се чувства много добре. Имам пълен буркан от 720 мл и направо се чудя какво да го правя. :-) Вчера ми беше много драго, като гледах пукащите се мехурчета и слушах лекото шумолене, което се чува от буркана.
Успокоих се - да отгледаш квас явно е по-лесно, отколкото си мислех.
Не знам защо бях толкова убедена, че е трудно. Вероятно защото инструкциите, които бях чела преди, бяха трърде объркващи. И когато лепкавата смес от брашно и вода се вмириса и взе да се утаява, реших, че нищо не става. За малко да се откажа. :-)
Обаче преди четири седмици какво да видя в блога на Тара - готварско предизвикателство за правене на квас и хляб. Нямаше как - трябваше да се напъна още един път. :-) С удоволствие следвах инструкциите на Тара, защото те типично по американски са написани като за dummies. Човек почти няма как да сбърка. Ето тук са първа и втора част.
Квасецът ми сега е в хладилника на склад, защото в къщата има вече премного хляб и други тестени изделия. Но скоро пак ще го активизирам.
Това, което ми харесва в метода на Тара, е получаването на голямо количество квас наведнъж. Тоест не се налага човек да захранва до безкрай, докато му се получи достатъчно квас за един хляб. Другото приятно нещо е, че квасът може да се захранва само веднъж в седмицата. А когато човек реши да пече хляб, изкарва кваса от хладилника ден предварително да постои на стайна температура, захранва го и на другия ден взима, колкото му трябва.
Най-левият буркан на снимката е с кваса, който ползвах за печене на хляб, а другите са стояли известно време в хладилника, затова не са толкова мехурчести.
Така. Дрождите ги отгледах, но после дойде по-сложната част - изпичането на хляба. Сега съм в процес на изпробване на най-разнообразни методи и съотношения. Щеше ми се да ползвам машината за хляб, но засега карам на ръчно месене.
За начало ползвах рецептата на Йоана, но смятам да пробвам и други. Първият хляб стана на нищо, защото не го оставих достатъчно да втаса. (Е, няма да отиде зян - на прозореца стоят на пост два коса, около осем врабчета и три-четири синигера, които чакат да дегустират резултатите от пекарските ми опити.) Вторият стана доста читав. Абе направо си е вкусен. Само дето забравих да му сложа сол. Ето го.
Мисля да поекспериментирам и със самото печене. Преди време пробвах да пека хляб с купичка вода във фурната - коричката става мека като на купешки хляб. Според теориите ако се държи водата само през част от времето, коричката трябва да стане чудно хрупкава. :-) Ще видим тая работа. Впрочем Василена Доткова също дава някои много полезни и интересни съвети за печенето на хляб.
Много ми харесва цялата тая пекарска история. Студените ветровити дни минават много бързо, когато човек се занимава с такива забавни неща. :-) Ясето също участва - онзи ден ми помагаше да изрязваме соленки и да ги редим в тавата.
И тъй - печенето продължава. :-)
P.S. След като попрестоя, хлябът стана много вкусен. Мммм, с каймак и ягодов конфитюр...С лютеница и зеленчукова супа...Ох, прекрасност. Много съм доволна.
Започнах да оставям Ясето сам в групата за игра, което явно за него не е проблем. И докато той си играе с Мира и с децата, аз ровя из Гьоте-Институт. И намирам интересни неща.
Последния път разлистих едно „ГЕО” от 2010 г. и попаднах на прекрасна статия за децата и природата.
Авторът разказва до каква степен през последните десетилетия контактът на децата с дивата природа е намалял и обяснява до какви проблеми може да доведе това. Прочетох текста на един дъх, а после го препрочитах няколко пъти. Мисля да си отпечатам части от него и да си ги окача на стената, за да си държа съвестта будна. :-)
Според статията местата за игра на децата стават все по-ограничени. Родителите са все по-склонни да държат децата си вкъщи, понеже са подвластни на най-различни страхове – че детето може да се изцапа, да се удари, да го ухапе нещо или да му се забие кърлеж, да го сгази кола. Или чисто просто от мързел, защото не им се занимава с преобличане на детето, с миене на обувки и пране на кални дрехи, или пък на самите родители не им се излиза навън.
На по-големите деца също често не се позволява да обикалят сами. Така се стига дотам, че децата все по-рядко са в контакт с природата.
Статията се отнася основно за Германия и другите развити страни, където степента на урбанизация е висока и дивата природа до голяма степен е изчезнала. Според мен обаче българските деца от големите градове също често страдат от липса на общуване с природата. Много родители и деца на практика нямат пряк достъп до зелени площи или пък съвсем оправдано се чувстват застрашени от автомобилното движение. Други просто не смятат досега с природата за важен. Голяма част от родителите са завладени от страхове, които успяват да внушат на децата си.
В действителност, казва авторът на статията, общуването с природата е един от най-важните фактори за пълноценното развитие на едно дете. Многобройни научни изследвания показват, че ако едно дете не е имало досег с животни и растения, то е по-неспособно на емоционално обвързване и емпатия. Въображението, креативността и чистата радост от живота също страдат от липсата на общуване с природата.
Играта в природна среда поставя децата в разнообразни и непредвидими ситуации, кара ги да взимат решения и ги прави по-автономни. Но вместо да дадат на децата си възможност да се сблъскат с непознатото и неочакваното, родителите им създават планирана изкуствена реалност, която е ориентирана единствено към постигането на успехи.
Авторът на статията набляга, че за децата е естествено да се интересуват от животните. Например едни от първите думи, които те научават, са имената и звуците на животните. Да не говорим, че животните са и герои на безброй приказки. Учените твърдят, че хората имат вродена дълбока емоционална връзка с останалите живи същества. Когнитивното развитие на човека е свързано с дивата природа. Децата възприемат човешките качества от хората, които обичат. Но чрез другите живи същества, както и чрез неживата природа достигат до такова себепознание, което не може да им се даде от един чисто изкуствен свят. Природата е съвкупност от взаимосвързани елементи, които се променят непрекъснато, живи създания, които се раждат, живеят в някаква среда, умират – това са процеси, които се случват със самите деца. Затова е и толкова важно да им се даде възможност да ги опознаят.
В статията става дума и за това, че училищата също активно участват в лишаването на децата от досег с природата. Там основната дейност е наливането на информация в главите на децата, без да им се осигурява достъп до нещата, за които учат. Рядко или никога не се провеждат занятия навън. Самите училищни сгради приличат на фабрики или казарми с бетонирани дворове.
Когато нямат възможност да общуват с природата, децата не успяват да си създадат въприятие за природните феномени. Вместо това детските умове се насочват към предметите и стоките. Статията цитира данни на Британския съюз на потребителите, според които средностатистическото 10-годишно дете в Англия различава между 300 и 400 марки на продукти, но знае не повече от 10 имена на птици.
Ние в БГ може да не сме се докарали чак дотам, но съм виждала достатъчно деца, на които не им се позволява да пипат земята и камъните (дори и в дивата природа), страх ги е от кучета и котки, не са виждали жива крава или кокошка. А пък за джапане в локви, в реки, игра с кал, катерене по дървета да не говорим – това хвърля голяма част от родителите в ужас.
Аз ще си призная най-чистосърдечно, че също многократно съм си спестявала излизания от чист мързел. Понякога не ми се е обикаляло с Ясен в мокро време, не ми е приятно да пера кални дрехи, а и мен ме е страх от кърлежи. Знам обаче също, че когато седим цял ден вкъщи, ставаме раздразнителни, сънливи и като цяло доста безмозъчни, зацикляме в нещата, които правим, дните ни се струват безкрайно дълги и ги чакаме по-бързо да свършат. Обратно – когато излизаме, разходим се в гората или по полето, чуем мишеловския крясък над дърветата, видим сойките, заешките следи, когато събираме шишарки и жълъди, или пък когато просто ровим в градината и садим неща, сме много по-весели, свежи и енергични, времето минава бързо, дишаме леко и сме спокойни.
Статията в леко съкратен вид може да се прочете ето тук, а пълната статия е в немското „ГЕО” от август 2010. Авторът е Андреас Вебер.
05 февруари 2012
Тези дни се опитвам да отгледам квас. Предишния път твърде лесно се отказах, защото моят квас взе да се вмирисва, утаява и въобще да показва едно такова непредвидимо поведение, с което аз не знаех как да се справя.
Но сега вече знам, че квасът не се скапва чак толкова лесно.
Да видим сега какво ще стане. :-)
Ако има област на живота, в която моите родители (и то предимно баща ми) тотално да са ми промили мозъка, то това е музиката. И да ви кажа, хич не им се сърдя. :-)
Когато бях приблизително на възрастта на Ясето, вече знаех коя ми любимата музика. Пусках си я на касетофона съвсем сама. Имаше няколко касети, които ми бяха предоставени за свободно ползване. Първоначално се придържах само към тях. После питах какво има на другите и получих отговор „Още от същото”, което ме накара да ги прослушам всичките. Изпаднах във възторг.
Междувременно растях.
На всеки мой рожден ден канехме роднини, мои приятели (не много изобилни) и приятелите на баща ми.
Приятелите на баща ми, известни по не съвсем ясни причини като Дърводелците. Винаги са се държали с мен като една от тях. Група весели чичковци, които като се съберат, пийват разумни количества ракия, говорят си за нещата от живота и слушат музика.
Същата музика, която аз обожавах още като невръстно хлапе.
На един рожден ден ми дойдоха приятелките. Аз бях изпаднала в еуфория след прослушването на поредните нови касети. „Елате, елате да ви пусна най-жестоката песен! Преди малко я открих!” Приятелките очакваха „Макарена”. Аз ги разочаровах – пуснах им “Birthday” на Бийтълс. Когато си тръгнаха, продължих да си я слушам. Чувствах се персонално поздравена от най-любимите музиканти.
Постепенно открих, че всичките ми любими песни всъщност са на Бийтълс. :-)
Но историята всъщност започва от по-рано...
Представете си следната картина – краят на петдесетте години на миналия век. Младеж на 11-12 години седи сам в малка стая от онези в старите кооперации с високите тавани. Залепил е ухо за един дървен сандък. Отвътре се чува гласът на Елвис Пресли. Момчето много внимава някой да не чуе. Родителите може нищо да не кажат, но е пълно със съвестни съседи. Затова и грамофонът е вътре в сандъка.
Същото това момче расте и продължава да слуша – по тъмна доба върти копчетата на радиото, за да хване някое музикално предаване от другия край на света (или най-малкото от Югославия). Чува се бучене и шумене, звукът се люшка, но през шума долитат гласовете на Бийтълс, Евърли Брадърс, Бийч Бойс, Елвис, Клиф Ричард...
........
Не ми е трудно да си представя тази гледка – понеже съм виждала как грейва лицето на същия този човек, когато изровим с него от старите касети някое отдавна неслушано парче, което носи със себе си какви ли не спомени.
..............
Мдааа, често съм си мислила, че в музикално отношение не съм родена на правилното място и в правилното време. :-) Ето ме и сега – искам ли да говоря с някого за музика, трябва да търся чичковците на възрастта на баща ми. Пълен анахронизъм. :-) Е, не пълен всъщност – имам достатъчно приятели и познати, които са фенове на Бийтълс, или пък просто ги харесват amongotherthings. Ама аз искам да говоря не само за Бийтълс.
Чували ли сте например за JohnnyKiddandthePirates, Lulu, The Herd, The Small Faces, The Kinks, The Searchers, Manfred Mann, The Swinging Blue Jeans? Е, сега чухте. :-)
Баща ми от началото на деведесетте записваше от БиБиСи някакво музикално предаване и беше натрупал сума ти касети с такива записи. Въпрос на време беше да се докопам и до тях. Пред мен се разкри цял нов свят, честна дума. И аз се включих в записваческата дейност. Предаването беше TheVintageChartShowна Paul Burnett. Баща ми го беше слушал през осемдесетте на средни вълни, но после се появи БиБиСи на УКВ, така че имахме и добро качество на звука.
Тук е мястото да кажа, че ако знам някакъв английски, то една част от него се дължи на баба ми, която ме подхвана да ме учи още от петгодишна, една част е благодарение на мен и моите съзнателни напъни и усилия, както и на някои определени преподаватели от университета, но вдъхновението и радостта от езика са ми е втълпени от тази музика. (А по-късно и от футбола, но това е друга тема. :-))
Та чичо Пол Бърнет вероятно ми е дал част от акцента си, както и безброй усмивки с песните, които пускаше, и с веселите анекдоти за музикантите.
Тези касети още седят вкъщи и смятам скоро да взема назаем няколко десетки от тях, за да си ги слушам.
С Дърводелците падаше голяма веселба. Обичах да ги изненадвам с разни песни, които не бяха чували отдавна. Постоянно изпълнявах поръчки за песни. Бях същински опитен диджей. :-) Оттогава рядко ми се е случвало да изживявам тази музика по този начин. Друго си е да я слушаш заедно с хора, които буквално са рискували спокойствието и свободата си, за да имат достъп до нея. А всъщност музиката за тях е била източник на вътрешна свобода – начин да съхранят себе си в условията на един бездушен режим. Бунт на душата и на младостта срещу сивата доктринарщина.
Сега слушам „BringItOnHomeToMe” на Animals.
Когато слушам тази музика, не мисля за нищо. Свободно ми е, щастливо, танцувам си (ако трябва, и само наум). Дотолкова ми е близка, че без нея се чувствам зле. Когато дълго време не слушам музика, почвам буквално да вехна. Дори да съм на най-великото място с най-великите хора, в един момент започва да ми липсва.
За лек ужас на баща ми обаче аз така и не си останах в лоното на шейсетте и седемдесетте години. Минах нататък. Трябваше да проуча колкото може повече потенциални източници на музикални блага. :-) Почнах да слушам и музика от осемдесетте, деведесетте, макар и доста по-малко, отколкото другата, потопих се и в класиката, а в Кьолн открих Кейти Мелуа, Нора Джоунс и джаза. Сега пък редовно ровя в Youtubeи слушам разни независими канадски певци. Обичам да откривам нова музика. Обаче старата си остава най-любима, защото отключва нещо истинско, детско, първосигнално у мен. Краката ми сами почват да тактуват, главата ми се изпразва от глупости – просто ми е щастливо.
Много ми е странно, когато хората обявяват музиката на петдесетте и шейсетте за проста и наивна и посочват тези качества като причина да не я харесват.
На мен пък ми харесва точно затова. Понеже е чиста – няма никакви примеси – просто музика и радостта от правенето й. Семпла и изящна. Жизнерадостна, усмихната. Без претенции, без драми.
Погледнете например този клип.
Просто ми е драго не само да слушам, но и да гледам. Ето – просто една песен, красиво изпълнена – не се завират в лицето на зрителя/ слушателя никакви телесни части, няма крясъци и напъване. Елегантна е. В същото време е забавна. А за гласа на Дийн Мартин въобще няма да говоря. :-)
Шейсетте отчасти не са толкова елегантни, но пък са весели. А който отказва да слуша тази музика, защото е проста, да чуе хармониите на Бийч Бойс примерно.
„Старата” музика не е секси като например нюуейвърите. Аз обичам и тях, и няма да лъжа, че не са ме побивали тръпки (за приятни тръпки говоря! :-)) от някои парчета на DepecheMode например.
Но музиката на детството си остава (inthewordsofBarryWhite) the first, the last, my everything. :-)
Дори сега, пишейки, си мисля, че мога да ви пооблъчвам от време на време с моите любими песни. И наред с „Мемоарите” да въведа някакъв постоянен музикален елемент в блога. Току виж се появил някой, който много иска да обсъжда ранните парчета на Кинкс, но няма с кого. :-) Ето ме, ето ме, тук съм! А ето ги и Кинкс!
Ето и текста, ако някой иска да си припява (хайде заедно с мен):
Като малка бях често преследвана от баби, поднасящи ми тави с печена тиква. Опитваха се да ме убеждават с всякакви средства, че това нещо било много полезно и вкусно. За полезно – добре, можех да се доверя на тяхната преценка (макар че ги подозирах, че това е само начин да ми пробутат храната). Но вкусно... Често казано ароматът на тиквата открай време ме е хвърлял в точно обратното на възторг. Има просто някои миризми и вкусове, които не са ми любими и това е. Кафето, анасонът, шкембе чорбата, пачата. Вероятно има и други неща, които не понасям, но още не съм ги открила. :-)
За разлика от всички други гадости обаче тиквата беше в гранично положение – винаги съм подозирала, че тя има потенциал, който обаче не може да се разгърне във вида, в който се опитват да ми я дават. Причината за подозренията ми бяха бабините тиквеници – ето, тях съм ги яла напълно безропотно, и то не защото са сладки, а заради неподражаемата комбинация между тиквата, орехите и канелата. Аха, значи тиквата не е чак толкова гадна...
Тази зима силно ме загложди тиквеният въпрос и реших да се посветя на експериментаторство на тема тиква.
Резултатите показаха, че бабите хич не са прави да представят тиквата така едностранчиво. Първо, не е задължително тиквата да се яде като десерт (например под формата на рачел или пък печена с яйца и мляко (бляк)). Тя спокойно може да участва в основни ястия и даже да доминира в тях. Второ, тиквата става доста симпатична, когато се комбинира с други вкусове, текстури и аромати.
Досегашните ми тиквени опити се ограничават в сферата на солените ястия:
Заключението е, че с подходящи подправки и в хубава компания тиквата може смело да участва в най-разнообразни ястия. Ефектът е малко като на морков, но с по-друг аромат и повече сладост. Основните подправки, с които се комбинира тиквата в изпитаните рецепти, са градинският чай и розмаринът.
Следващата стъпка ще бъде изпробването на по-интересни десерти с тиква. Ако попадна на хубави рецепти, ще ги споделя. А ако вие имате идеи за забавни съчетания с тиква, ще се радвам да ги прочета.
А аз междувременно продължавам да акумулирам рецепти. :-)
