Като има толкова много сняг, човек трябва да се възползва от него по всички възможни начини. :-) Уикендът беше посветен точно на тази задача. В събота обикаляхме из Клисура насред страшен студ, но предвидливо въоръжени с термос с билков чай и кутия с ядки и стафиди. Ясен доста походи из снега, преди да се възкачи на бащините рамене. Миналата година пристъпяше из снега като котка - с лек ужас и отвращение - но сега вече не се страхува дори от сняг до кръста! :-)

В неделя пък с весели и вдъхновяващи приятели утъпкахме пързалка горе на поляната и се спускахме с шейни. Не знам защо с Иван все още нямаме истинска шейна, но ще се поправим - този чудесен стръмен склон не бива да се похабява! Кой знае, може след някоя година да се преселим другаде, където няма подобни блага! Добре че бяха милите съседи, които ни услужиха с тяхната шейна. Чудесна скорост развива, казвам ви. Но и подгъзниците се държаха добре.

Впрочем за мой кеф Ясето не се уплаши и от спускането с бързата шейна. Ще стане голям разбойник той, знам си го! :-) 

А след снежната веселба се скрихме вкъщи с билков чай и морковен сладкиш по рецептата на Ирина. Много е вкусен със заквасена сметана (по липса на крем сирене за глазурата). 

Хой, много практично пързалката да ти е точно над къщата! Дано сколасаме да си купим една свястна шейна, преди да се стопи снежецът.

Междувременно търся желаещи за снежен бой. 

Магията продължава

Добре де, снегът вече не е новина. Но не мога да не споделя серията снимки плюс дозата снежно настроение, които събрахме с Ясен преди няколко часа. :-) 

Толкова много сняг моето момче не беше виждало. Стига му почти до пояса. 

Газихме в преспите горе на поляната над къщата и не можехме да повярваме в каква приказна светлина газим, как залезът блести между кристалчетата по клоните и как е притихнал светът. 

Такова съвършенство и аз не бях виждала. Толкова много сняг, и то от най-лекия, като прашец от безброй бели цветя. Или по-кулинарно - като пудра захар. :-)

Магията на бялата зима ни завладя още снощи, когато ходихме да си наливаме вода и се разходихме из парка. Освен нас нямаше жива душа освен едно момиче, което обикаляше с фотоапарат и снимаше. Завидях й - и аз исках да снимам как се издигат в белия мрак смърчовете. Тисовете бяха полегнали под тежестта на снега. Всички дървета направо светеха от белота. Утре мислим да се разходим пак по тъмно. И ще взема фотоапарата. :-)

Da House

От известно време в гаража се мотаеше един кашон от миялна машина. Преди няколко дни го пренесохме вкъщи и настана голямо веселие. :-)

След играта на тунел решихме да преобразуваме картонената инсталация в къща. Още не е съвсем изчистен архитектурният план и сигурно ще има корекции.

Това обаче не попречи на новодомеца да нахълта вътре.

Многократно. :-)

Свалих комина, за да покрия покрива. Има още работа по него, но поне е червен. :-)

И най-хубавото - има саксии с лалета на прозорците.

Къщата пожъна успех.

Следва - оправяне на комина, стряхата и левия скат на покрива, който леко се вдлъбна при опитите на Ясето да го маже с лепило. Може би дори ще има табелка "Тук живее прасенцето Пиф". :-) (В ролята на вълка - Аз.)

Мишка!

В неделя следобед седях в хола и плетях, когато чух отчетливо чегъртане под кухненската мивка. Казах си - аха, значи не ми се е причуло онова цвърчене отпреди две вечери! Припълзях в стил "Олд Шетърхенд дебне команчите" и съзрях под шкафа едно миниатюрно мишле. 

Първата ми реакция не беше "АААААААААААААААААААА, ДАЙТЕ ОТРОВАТА!" или "КЪДЕ Е КОТКАТА?", както е нормално, а хукнах за челника, за да разгледам животинчето по-подробно. Не че не съм виждала мишки, но ми се прищя да видя що за мишле е това, което рискува крехкия си животец, за да проникне незаконно в моята осеяна с нарови зърна кухня. 

Не можах да го разгледам, разбира се - то побърза да се скрие, като разбра, че го шпионирам. 

Но ми стана някак драго и се почувствах като истински селски човек. :-) Вече мога да казвам, че имам мишки. :-) Добре де, една мишка. 

Тук е мястото да отбележа, че моята ненормална за селски човек любов към мишките сигурно ще изчезне, ако успеят да проникнат в килера и унищожат храната. Ако почнат да гризат шоколадовите ми запаси например, не отговарям за действията си.

Но засега няма други щети освен дупката в стената и аз спокойно мога да продължа да седя тук и да се мая, че в кухнята ми е дошло мъничко сиво мишле. 

(Снимка на мишката нямам по разбираеми причини.)

Странно, тази част на зимата (след празниците) обикновено ми се струва безкрайно дълга и досадна, чакам я да свърши и все пролет ми е в мислите. Този януари обаче няма и следа от такива мисли. Радостно ми е от това, че има сняг и студ. Харесва ми да храня гладните врабци на прозореца, да гледам как небето се променя, да намирам сутрин нов сняг по двора. Обичам и ледените висулки. И леда. И косовете, които час по час прелитат из задния двор. На фона на снега изглеждат прекрасно с блестящите си черни пера и оранжевите човки. 

Онзи ден се появи Вторият Снежен Човек, този път с морковен нос. :-)

Нощем някой рисува по прозорците на антрето.

Опекохме вкусни царевични крекери по ей тази рецепта. Препоръчвам ги! Но трябва да се разточат по-тънко от моите. :-)

И за цвят ще ви покажа любимото ми одеалце за зимно четене на книги с чаша чай в ръка. :-) Майка ми го е плела. :-)

Впрочем аз също започнах да плета. Много е приятно. :-) 

И между плетенето чета няколко книги едновременно - "Твоето компетентно дете" от Йеспер Юл, "The Absorbent Mind" от Мария Монтесори, "Въведение в природолечението" от Атанас Михайлов, "Срещи с малките братя" от Борис Николов, а също и "Малкият Никола" и "Пипи Дългото Чорапче" (за н-ти път :-)).

Главата ми е пълна с интересни мисли и планове. 

Е, как да не се радва човек, че е зима? :-)

Липсва ми само едно ходене за птици, за да бъде великолепието пълно. 

Вчерашният протест за Витоша

В 18.30 при паметника на Патриарх Евтимий се събраха около 2000 души, за да протестират срещу поправките в Закона за горите, които обслужват частни интереси и застрашават горите в природните паркове, включително Витоша. Шествието тръгна по ул. „Граф Игнатиев”, после зави по ул. „Г.С.Раковски” и бул. ”Цар Освободител”, като стигна пред Парламента. 

Подчертала съм 2000, защото ми омръзна да чета по разни така наречени медии, че се били събрали няколкостотин души. 

Интересно ми е колко хора трябва да се съберат да протестират, за да направят истинска новина. Когато се съберем триста, обявяват ни за "стотина". Две хиляди се превръщат в "няколкостотин"

Ако излязат десет хиляди, вероятно в медиите ще ги нарекат "известен брой" или "немалко" или пък "доста". 

В този стил нещата, които се случват напоследък в БГ, вероятно трябва да се нарекат "неприятни" или "не съвсем правилни". Само че се опасявам, че не са точно такива. Щом аз в моя весел блог започнах да пиша за политика, значи нещата напълно са се сговнили. Простете ми за израза. 

И ми се струва, че ще има още протести. Пък дано журналистите се понаучат да броят. 

Поща :-)

Снощи Иван се прибра и намери до външната врата един пакет. :-) За мен! Тъкмо си мислех, че тази година няма да има никаква празнична поща - и ето че милото Силве ме изненада! :-) Благодаря, прекрасни водни братко! 

Сега тук цари празнично настроение с чаша силен английски чай с мляко + деликатесни шоколадови бонбони. :-) 

Ах, това Силве! :-)

Две впечатляващи статии

Едната прочетох преди време – ставаше дума за английско семейство, което в продължение на една година произвежда само един чувал боклук (става дума за боклук, който се изхвърля в контейнера за битови отпадъци).

Другата я видях днес – за германско семейство, което се изхранва от кофите за боклук. Тази особено много ме впечатли. Мъжът редовно пребърква контейнерите за боклук на големите магазини за хранителни стоки и изравя оттам напълно качествена храна. Магазините изхвърлят купища хранителни продукти, които дори не са с изтекъл срок на годност – например заради повредени опаковки, сменен дизайн на опаковките, стоки, които не са развалени, но не се смятат вече за пресни, понеже са изгубили търговския си вид – изчислено е, че всеки от големите магазини изхвърля дневно средно по 45 килограма напълно ядлива храна.

Е направо нямам думи. 

Мемоарите на мама Руминка :-)

Наскоро четох „Мемоарите на татко Мумин” (за втори път) и реших да последвам светлия пример на този забележителен муминтрол. Започвам да си пиша мемаорите. Ъъъ, мемоарите. Нищо, че не съм муминтрол. :-)

Тук вече вероятно сте спрели да четете и сте преминали на следващия блог, но ако не сте, да ви успокоя, че няма да изпадам в крайности. :-) Просто ще се отдам на спомени. Това студено време и димящият чайник някак предразполагат към такива неща...

Така че от днес обявявам началото на рубриката „Мемоарите на мама Руминка” под мотото „Of all the things I’ve lost I miss my mind the most” (Mark Twain said that). Тази рубрика ще се явява периодично, а през пролетта най-вероятно ще бъде заменена от рубриката „Какво посадих днес и какъв добив очаквам”.

Желая ви весели зимни дни! Ето и първа серия.

Моята стая

В къщата, в която живеем сега, нямам „моя” стая. И в спалнята, и в хола, и в кухнята имам мои ъгълчета, които са ми уютни и приятни, където мога да седна/ легна с чаша чай и книга или да чета списания...Обичам си и бюрцето до прозореца, от който виждам улицата и птичките по храстите и прекрасната елова гора насреща.

В момента не ми липсва това чисто лично пространство, но ми е приятно да си мисля за времето, когато имах собствено гнезденце, украсено и постлано с радост и обич.

В апартамента, в който живеех с нашите, аз бях господар на най-голямата стая. В този тип апартаменти моята стая всъщност би трябвало да представлява хол. Сега това продължава да е „моята” стая, но вече съвсем преобразена, преобърната с главата надолу, макар че моите плакати още висят по стените.

Много пъти съм си мислила каква привилегия за мен е да имам това мое пространство, което не съм делила с никого, където можех да се оттегля по всяко време в моите си неща. Вярно, че нашите така и не се научиха да чукат на вратата, преди да влязат :-), но други видове навлизания в моята територия никога не е имало.

Това беше стаята, в която майка ми никога не е пушила, а също и мястото, където не беше позволено да се складират кашони с вещи. (Макар че за това съм водила войни :-), сега безвъзвратно загубени. Нормално е.)

Стаята ми е с паркет. Мразя балатумите. Не бях и голям фен на килимите. Но паркетът! Сутрин, когато го огрееше слънцето, се чуваха приятни, уютни пращящи звуци. А как приятно може човек да си танцува по него и да се плъзга грациозно като Дженифър Грей (примерно :-))!

Има голям прозорец, от който се вижда изгревът над блоковете. Доста изгреви съм изгледала по принуда, вярвайте ми (не че се оплаквам ;-)) – нали трябваше да ставам в 6.00 за училище, а после и за лекции. Беше приятно сутрин – съвсем пусто и тихо, време за пиене на чай и четене на книги с крака върху бюрото. Да, ставах в 6, а не например в 6.30, само и само за да мога да си почета и закуся на спокойствие, преди да тръгна. :-)

В другата посока се вижда Витоша.

Виждат се покривите на другите блокове, по които кацат врани, гълъби, кукумявки. Вижда се небето, в което прелитат ята посевни врани, чавки, понякога по някой гарван.

Вижда се тополата до отсрещния блок, на която пролетно време пеят косовете.

На балкона имах безброй саксии с кактуси (страст на родителите ми) и especially for me три сандъчета с диви ягоди, изкопани от баща ми нейде по Витоша. Не познавам никой друг, който има диви ягоди на балкона. :-)

В тази стая имах невероятно много място за всичките си вещи. Книги безброй (добре де, голяма част са на майка ми, но под мое попечителство), тонове снимки, купища звукови носители (предимно касети и по-малко дискове), момичешки неща, определители за птици, колекцията ми от марки, колекцията ми от шоколадови опаковки (yes, I’m that crazy :-)), купища учебници и речници, тетрадки, стари дневници, писма, картички от приятели, свещници, ноти, какво ли не.

В един велик момент в моята стая се появи и пиано. О, беше наистина велик момент.

Имах чудесно широко бюро със стъкло отгоре, под което редовно слагах най-разнообразни картички и снимки. До бюрото – маса под прав ъгъл, като шефско бюро в офис. :-) У нас никой не е имал толкова работно пространство, колкото аз. Баща ми се буташе с неговите книжа в един ъгъл на кухненската маса, а майка ми, където намери.

Винаги съм имала поне два касетофона с стаята. Вдигах много шум. :-) За щастие съседите бяха съвсем сговорчиви поради факта, че и те вдигаха много шум. Тези откъм моята стая са ме будили в 2 часа през нощта със здрава жица. Или в събота сутрин с “Crazy” на Бритни Спиърс, пусната 11 пъти последователно (не се шегувам). За чалгата не искам да говоря. Така че никаква милост нямах. Е, само нощем и между 2 и 4. :-)

Иван добави една важна мебел в стаята ми – ниската дървена масичка за пиене на чай. Възникна така нареченият от баща ми „масов култ” (разбирай: култ към масата). Който я е виждал, знае защо се стигна дотам. :-) Доста чай изпих покрай тази масичка. С книга, с приятели, с Иван...

В стаята имаше и едно място, което не беше мое, а се притежаваше от нашия Сив Котак – един кашон до парното, където той спеше на топличко върху мека постелчица. Впрочем цялото парно си беше негово, като се замисля.

Обичам си стаята – макар че сега вече не личи много моят отпечатък. Но не мога да забравя многото, много часове, прекарани там в четене, учене, писане, танцуване, слушане на Моцарт, пиене на чай и ядене на сладкиши, празнуване на рождени дни, спане, посрещане на изгреви, браузване в нета, редене на пъзели, веселби с котките, тъгуване по разни любови, слушане на футболни репортажи по БиБиСи, говорене по телефона с приятелки, мечти...

Жалко, че нямам повече снимки на моето гнезденце, каквото беше преди... Сега вече стаята е заприличала силно на склад.

Някой ден мисля пак да си имам лично моя стая, която да натъпча с книги и снимки, да си имам с приятно бюрце за компютъра и меко кресло с масичка за чай... Ще си имам табелка с надпис “Do not disturb – genius at work” и ще си я окачвам, когато правя някой важен превод – или когато искам да остана насаме с книга и чиния баклава. :-) 

Днес без усмивка: за Витоша

Яд ме е, защото с момчето сме грипозни и не можем да отидем на протеста за Витоша. И затова ето ме тук с призив към всички, които не искат прекрасната ни планина да се превърне в строителна площадка, да прочетат, да разкажат на близки и приятели, да подпишат петицията. 

Ето няколко линка. Предпочитам да не преразказвам, че ми става съвсем cheerless. 

Петиция в подкрепа на Витоша: http://forthenature.org/petitions/18

Информация за случая Витоша:

http://forthenature.org/cases/28
http://forthenature.org/news/2253

За пистите и скиорите:
http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2012/01/06/1740241_v_men_sa_i_hliabut_i_liftut/http://www.asengenov.com/2011/12/blog-post_31.html

В зимната гора

“I looked at slumbering Nature, and with deep reflection discovered the reality of a vast and infinite thing – something no power could command, influence acquire, nor riches purchase. Nor could it be effaced by the tears of time or deadened by sorrow (…).

It is something that gathers strength with patience, grows despite obstacles, warms in winter, flourishes in spring, casts a breeze in summer, and bears fruit in autumn – I found Love.

Khalil Gibran, “A Tear and a Smile”

Сойка-разбойка

Направих поредните скоунс с праз и кашкавал и седнах да ги ям в хола на бюрото (да, имам ужасния навик да ям, докато чета блогове; сигурно затова имам трохи в клавиатурата). И както си седях, на стряхата точно над мен кацна една сойка. :-) Надникна да ме види, естествено. Сърце сойково не трае. :-) В клюна си имаше нещо като орех. После ми показа задната си част. :-).

Обичам ги тези диванета сойките.  Колко са обърквали мен и майка ми, като сме ходили за птици - чуваме някакъв мишеловски крясък съвсем наблизо и си казваме "аха! ахахахаха! сега ще го сгащим мишелова и ще го разгледаме". Крясъците стават обаче все по-лигави - все едно влюбена котка вие из храстите - ние ставаме все по-подозрителни - и накрая виждаме проклетата сойка, която ни лук яла, ни лук мирисала седи на някакъв клон и надава крайно немелодично крещене, примесено с мяукане. 

Веднъж в Борисовата градина изпаднах в тотално възхищение, защото една сойка първо се разпя като чинка, после мина на скорецови подсвирквания и тракания с човка, а накрая завърши арията с едно звучно "мяу" и си тръгна. Невероятни имитатори са тези зверове. И са красиви.
Ето един мяукащ екземпляр:

Слънце и сняг

Толкова е брилянтно навън! Направо съм заслепена. С Ясето ходихме на няколко слънчеви разходки и не мога да опиша колко е хубаво. Зимно хубаво. Свежо и студено, с твърд хруптящ сняг, цветни отблясъци, подскачащи врабци и подсмихващи се сойки.

Като няма листа и трева, а само сняг, просторът е опияняващ. На човек му се ще да литне.
На фона на снега алените глогинки греят. :-)

По снега има какви ли не следи. Опитвам се да си представя какво става нощем горе на поляната, докато ние спим - сигурно същинска блъсканица от зайци. :-) Поне ако се съди по следите.

Имаше и други следи. Не са ли прекрасни? :-)

В този момент ми се иска само едно - да дам детето на баба му и дядо му и да хукнем с Иван за птици на язовир Искър или другаде. Почти усещам как се заформя в пространството един такъв план. :-) 

А детето искам да го оставя не за друго, а защото по язовирите обикновено духа як вятър. За момчето имам друга идея - дали да не посетим гара София? Я да погледна разписанията на влаковете.